Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Лин се наведе и постави ръка върху рамото на възрастната жена. Дълго време останаха така като жива картина, докато Сюзън се бореше да възприеме новата реалност. Накрая клепачите ѝ се повдигнаха и тя се залови отново да гали Беси. После сякаш я осени някаква мисъл, която я накара да попита:
— В Калифорния ли се е случило?
Хънт кимна.
— В Сан Франциско.
— Защо решихте, че е живяла в Калифорния? — поинтересува се Лин.
— Когато си тръгна оттук… — тя замлъкна, а очите ѝ се стрелнаха между Уайът и Лин. — Знае ли се кой я е убил?
— Все още не — отвърна Хънт. — Това е и една от причините да съм тук. Да разбера.
— Смятате, че е някой тукашен?
— Смятам, че смъртта ѝ може да е имала нещо общо с Джим Джоунс. Засега не съм стигнал по-надалеч.
При споменаването на името лицето на Сюзън се стегна.
— Значи все още е била с Храма на народите?
Хънт и Лин си размениха погледи.
— По-скоро не. Напуснала ги е и се е омъжила. Съпругът, ѝ, който няма нищо общо с Храма, е бил обвинен в убийството, но не са успели да го осъдят.
Тя обмисли чутото и поклати глава.
— Но нали току-що казахте, че Джоунс е бил замесен?
— Да, уверен съм в това.
— Не би ме учудило. Този човек, както цял свят по-късно разбра, беше самият дявол. — Тя се обърна към Лин. — Затова и предположих, че може да се е преместила в Калифорния. Там отидоха всички, Джоунс и последователите му.
— Но вие не сте отишли с тях — каза Лин.
— Не. Отначало наистина малко се повлиях от неговата… страст, мисля, че това е думата. Изглеждаше, че върши наистина важни, добри дела. Някак идеалистични, красиви, а и все пак бяха шейсетте години. — Устните ѝ се присвиха от неприязън. — Но след като разбрах какво прави с Марджи… Та тя беше на колко — единайсет или дванайсет, когато се започна. Нямаше как да продължа, щом видях истинската му същност. Но за нея той беше бог. И такъв си остана дълго време.
— Значи връзката им е била сексуална? — попита Лин.
— Да.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна — отсече Сюзън. — Отначало тя се мъчеше да го прикрие. Децата разбират, когато едно нещо е нередно. Но накрая мозъкът ѝ беше толкова промит, че взе да се гордее с него. От всички други жени — а те бяха много, повярвайте ми — тя била най-специалната. Въпреки груповите изпълнения, той обичал истински единствено нея.
— Правил ли го е и с други деца? — попита Лин.
— Не знам, но не бих се учудила. Той беше изключително магнетичен и напълно аморален. Не вярвам Марджи да е била единствената, но нея това не я засягаше. Той я обичал, имал нужда от нея и това бил животът ѝ. — Тя отново затвори очи, мъчейки се да успокои дишането си. — Знаете ли, когато публикуваха списъка на загиналите в Джоунстаун, отначало нямах сили да го погледна, но естествено, трябваше да го сторя. Бях сигурна, че ще я открия вътре, но се оказа, че я няма… След това известно време хранех надежда… — Думите ѝ заглъхнаха в нищото.
— Това е било осем години след смъртта ѝ — каза Хънт. — Кога е напуснала Индианаполис?
— Тръгнаха всички заедно, през шейсет и пета. Той ги беше убедил, че предстои ядрена война. Знам, че сега звучи фантастично, но този човек можеше да продаде дори лед на ескимосите. Както и да е, тогава я видях за последен път.
— Извинете за въпроса, госпожо Пейдж — вдигна поглед от бележника си Лин, — но опитахте ли се да я спрете? Или да повикате полиция?
— Полиция в нашия град? През шейсетте? — Сюзън явно намери идеята за смехотворна. — Като репортер би трябвало да знаете, че по онова време тукашната полиция се славеше като най-корумпираната в целите Съединени щати. А и Джоунс държеше всички местни големци в малкия си джоб. Наистина беше страховита сила. Да не говорим, че Марджи нямаше да остави да я спрат. Ако я бяха върнали, властите или все едно кой, просто щеше да избяга обратно. — Тя поклати глава, преживявайки наново отчаянието. — Не, невъзможно беше някой да ги спре.
— Не поддържахте ли някаква връзка след това? — попита Хънт.
— Пишех ѝ на всеки няколко дни през първата година, докато накрая писмата взеха да се връщат неразпечатани и без адрес за препращане.
Сюзън избърса очи и заговори с повече настойчивост.
— Вижте, искам добре да ме разберете и двамата. Знам, че имам вина. Няма как да избягам от нея. Носила съм това бреме през целия си живот. Но баща ѝ беше починал две години по-рано и аз се мъчех да я отгледам съвсем сама. Знаех, че не биваше да я пускам, дори ако се съпротивлява или ако бяга отново и отново. Та тя беше само на шестнайсет години. Трябваше да намеря начин да я задържа при себе си, а не го направих. Не знаех как. Не бях достатъчно силна, не бях достатъчно добра майка. И ето че накрая тя просто изчезна от лицето на земята. Ако можех да върна времето назад… но тогава просто не ми достигна твърдост, кураж или и аз не знам какво. Провалих и себе си, и нея.