Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Хънт погледна следващия лист — още едно копие от вестник, този път откриване на младежки център за расово равенство. Майка му отново се забелязваше сред обкръжението на Джоунс.
— Затова ми мина през ума — продължи Лин, — че ако действително е имал по-специални отношения с някоя от тези девойки, то тя вероятно ще присъства по-често от обичайното при публичните му изяви. Както например Моника Люински на снимките все се оказва близо до Клинтън. Най-малкото си струваше да проверя и се оказа, че съм била права.
С пулсиращи слепоочия, Хънт продължи да разгръща нататък. Страниците бяха общо седем, датиращи от 1961 до 1964 г.
Когато стигна до най-долната, Лин каза:
— А тази, последната, е истинско попадение.
На пръв поглед той не видя в нея нищо особено. Както и на останалите, Джоунс стоеше заобиколен от група хора, сред които Марджи Пейдж бе една от малкото светлокожи. Само обстановката бе малко по-официална, отразявайки ръкополагането на Джоунс като пастор в Църквата на учениците на Христос. Този път близо петнайсет души бяха свидетели на неговия чар и популярност, включително и църковното настоятелство. Имената им бяха изброени под снимката и се оказваше, че усмихнатата жена, прегърнала с дясната си ръка стоящата непосредствено до Джоунс Марджи, е Сюзън Пейдж.
— Нейната майка — промълви Хънт.
Лин отново разцъфна в усмивка.
— Да, мисля, че е тя. Удивително, нали?
Хънт не можеше да откъсне очи от снимката.
— И това не е всичко — тя потупа собственически лаптопа си. — Веднага щом я открих, пуснах името на „Гугъл“.
— Колко резултата получи? Четирийсет милиона?
— Почти отгатна. По-скоро към петдесет. Но тогава се обърнах към нашата добра стара приятелка, справочната система LexisNexis.
— И колко бяха там?
— Няколко хиляди. Не твърде зле, но все пак малко неудобно. Нещата потръгнаха, когато въведох Сюзън Пейдж, имаща дъщеря на име Маргарет. Останаха хиляда шестстотин и петдесет. А щом добавих и Индианаполис, намаляха до двайсет и една. Толкова, че могат да се проверят и поотделно, стига човек да разполага с малко време.
— Ако някога си търсиш работа в Калифорния — каза Хънт с истинско възхищение в гласа, надделяващо над умората, — ела и ме потърси. Значи сме ги свели до двайсет и една?
Лин поклати глава, наслаждавайки се на всяка секунда.
— Не, свели сме ги до три. Предположих, че щом Марджи е родена някъде около 48-а, 49-а година, майка ѝ тогава трябва да е била между двайсет и трийсет и пет годишна. Това ни дава петнайсетгодишен промеждутък за собствената ѝ дата на раждане — от 1913 до 1928 година. Това са три живи кандидатки. Три адреса, три телефонни номера. Всичките тук, в града. — Тя театрално погледна часовника си. — А сутринта доста напредна и вече няма да е неучтиво да ги обезпокоим.
Вторник и събота бяха любимите дни на осемдесет и шест годишната Сюзън Уелс Пейдж, защото тогава в „Инди Гардънс“ идваха домашните любимци. Само преди година, тя би казала — и всъщност го казваше на всеки, който имаше желание да я слуша, — че няма какво повече да очаква освен един приличен дом за стари хора и след това гроба. И действително, оттогава бе напуснала своята хубава, малка тухлена къща и се бе преместила тук, където двете ѝ най-добри приятелки — включително партньорката ѝ по бридж Дорис — бяха починали през три месеца една от друга.
Обитателите на дома бяха приятни, персоналът учтив, храната сносна, но особено след смъртта на Дорис нищо вече нямаше особено значение за Сюзън. На тази възраст бе трудно да се създадат нови връзки и приятелства. Както бе споделила с Джанет, сестрата, която се грижеше за нея, вече не можеше да отвори сърцето си за никого. Беше пресъхнала, отчуждена, уморена.
Време бе да си върви.
И тогава „Инди Гардънс“ обяви инициативата да пуска два пъти седмично домашни питомци. Отначало Сюзън, която изцяло бе съхранила здравия си разум, реши, че категорично ще бойкотира начинанието. Кучетата бяха мръсни и глупави създания, миришеха лошо и от страна на ръководството бе дяволски унизително да предположи, че само защото възрастните хора често пъти са самотни, отведнъж ще прегърнат идеята да им подхвърлят по някое животинче, за да го галят и да се прехласват по него.