Фурията на принцепса

Четири дни не бе разговаряла със съпруга си.

Това, помисли си Амара, беше най-лошата част от целия план. Речта беше лукс, който не можеха да си позволят, не и когато врагът буквално можеше да се крие под всяло паднало листо. Те можеха да се движат в почти пълна тишина и напълно невидими, но звукът на техните гласове, дори и шепот, щеше да издаде присъствието на алеранци по-сигурно от всичко останало, което биха могли да направят.

Разузнавачите на легионите отдавна бяха разработили доста сложна поредица от жестове, способни да предадат критична информация на терен, но това в никакъв случай не беше заместител на думите. Нямаше жестове от рода на „Не мога да гледам това повече“ или „Някой ще трябва да плати за това“.

За четирите дни, откакто навлязоха в окупираната територия, те бяха открили сцени на множество кланета както на холтъри, така и на легионери, но и на случаи, в които вордите са срещали много по-успешна съпротива. Два пъти се натъкнаха на широки горски площи, където дърветата бяха изгорени до основи, оставяйки само овъглени останки от доспехи на ворди и парчета от дървесни стволове, свидетелство за използването на фурии от рицарите и лордовете на Церес. В други случаи унищожаването беше по-ограничено и прозаично, но не по-малко брутално — групи от отчаяни холтъри, някои от които са били достатъчно надарени да се бият, бяха обединили всичките си способности за призоваване, а смачканите и счупени трупове на ворди стояха на земята сред телата на мъртвите алеранци… На други места лежаха самотни фигури на мъртви ворди, несъмнено унищожени от блуждаещи фурии, които бяха станали диви и неконтролируеми след смъртта на владеещите ги алеранци. А имаше и места, където разправата не е била срещу алеранци, а срещу елени, глигани или други горски животни, унищожени толкова безмилостно и свирепо, сякаш вордът ги е приел за врагове, а не за безобидни диви животни. На някои места дори някои растения бяха системно унищожавани.