Клия [bg]

Колко по-кристално ясна и точна ставаше поезията на Пърсуордън в светлината на това ново познание! Как добиваше нов смисъл, значение и острота, когато вече си видял Лиза с разпиляна по раменете тъмна коса да оглежда собствената си слепота в голямото огледало.

Тя отново се обърна, въздъхна още веднъж и тогава зърнах лицето и с изписана върху него смирена молба; кухите орбити на очите й го правеха да изглежда още по-призрачно и изразително. Пристъпи напред и каза:

— Значи е решено. Искам само да ми помогнеш да ги изгорим. Те са толкова много. Ще трябва време.

— Щом така желаеш.

— Хайде да седнем заедно до камината.

Седнахме на килима с лице един към друг и аз поставих куфарчето помежду ни, натиснах ключалката, капакът щракна, освободи се и отскочи нагоре.

— Да — каза тя. — Така трябва да бъде. Винаги съм знаела, че би трябвало да изпълня желанието му.

Бавно, един по един взимах отворените пликове, разгъвах всяко писмо и й го подавах, за да го хвърли върху горящите цепеници.

— Така седяхме и като деца, с кутията за играчки между нас, пред запалената камина през зимата. Толкова често и винаги заедно. Трябва да се върнеш много назад в миналото, за да разбереш какво се случи. Дори и тогава не знам дали ще успееш. Две малки деца, съвсем сами в старата порутена къща на една ферма сред замръзналите езера, сред мъглите и дъждовете на Ирландия. Нямахме друг начин да прекарваме времето си освен един с друг. Той превърна слепотата ми в поезия, аз виждах нещата чрез неговия ум, той пък — чрез моите очи. И така двамата си създадохме един нетленен свят на поезията — далеч по-добър от неговите книги, а тях до една съм ги прочела с пръстите си — има ги в Института на слепите. Да, четях и ги препрочитах, търсих някаква следа, която да ми разкрие и обясни вината, преобразила всичко. Преди нищо не ни засягаше, всичко като че се бе съюзило, за да ни изолира от останалия свят, да ни сближи. Например смъртта на нашите родители, когато бяхме още толкова малки, че не можехме да я проумеем. Живеехме в онази паянтова къща под грижите на ексцентрична, глуха и престаряла наша леля, която въртеше домакинството и гледаше да сме нахранени. За всичко друго бяхме оставени сами на себе си. В къщата имаше само една книга — Плутарх, която знаехме наизуст. Всичко останало си измисляхме, той го измисляше. И така, аз се превърнах в митическата царица на неговия живот и обитавах огромна въздушна кула, както той обичаше да казва. Понякога тя се намираше в Египет, понякога в Перу, понякога във Византия. Но аз си знаех, че съм в старата кухня на къщата с износените мебели от чам и под от червени кахли. Когато подът беше прясно измит с карболов сапун с онази особена миризма, тогава съзнанието ми се раздвояваше и едната му половина знаеше, че това е селска кухня, а не дворцов мозаечен паваж с изображения на змии, орли и джуджета от приказките. С една-единствена дума той ме връщаше към действителността. По-късно, когато започна да търси оправдание за нашата любов, вместо просто да се гордее с нея, веднъж ми прочете откъс от една книга. „В африканските погребални обреди сестрата е тази, която вдъхва живот на мъртвия цар. В Египет, както и в Перу, царят, когото са смятали и за бог, взима сестра си за съпруга. Но мотивът е ритуален, а не сексуален, защото двамата символизират луната и слънцето в съюз. Царят се жени за сестра си, понеже той, като звезден бог, временно пребиваващ на земята, е безсмъртен и не може да има деца от простосмъртна жена, както не може да умре и от естествена смърт.“ Ето защо той с удоволствие тръгна за Египет, защото чувстваше, както сам ми каза, някаква вътрешна поетическа връзка с Озирис и Изида, с Птолемей и Арсиное — потомците на слънцето и луната!