Отдел Убийства: Главният заподозрян

— Ех, че си нахална, Каменска. Да не мислиш, че не знам кой е Леонард Бърнстейн? Според теб аз съм едно неграмотно плашило, необразовано животно, така ли? Такова мнение ли имаш за мен?

— Извинете, Константин Михайлович — смути се Настя, — но нали казахте непознати думи… Не исках да ви обидя.

— Да, казах. И знаеш ли коя е думата? Завербуване. Не знам тази дума и не искам да я знам. Това беше твоя работа, която аз току-що свърших като глупак, че и плувнах в пот. А моята работа е законът. Протоколи, актове, постановления, заключения, представяния и прочие официални документи. А вие, гълъбчета, сте окъкали работата, пък ме слагате аз да отговарям. С триста зора трябваше да се нравя, че имам всички основания да подозирам Черкасов, хем дори пиян таралеж ще разбере, че човекът няма нищо общо. Когато знаеш, че човекът лъже, правиш се, че му вярваш, и не е толкова сложно. А я се направи, че не вярваш на човек, когато със сигурност знаеш, че казва истината? Опитай се да го погледнеш в очите и доказвай, че имаш основания за съмнение. Ще видя колко килограма живо тегло ще свалиш тогава.

— Извинете — пак промърмори тя, — Константин Михайлович, хайде вече да се сдобрим, че и на мен ми прилоша.

— А ти какво си мислеше, че се сърдя ли? — смая се Олшански. — Каменска, ти си отвикнала вече от мен, отдавна не сме работили заедно. Откога? Има ли два месеца?

— Почти три — усмихна се с облекчение Настя. — В края на януари завършихме делото на Параскевич. Наистина ли не се сърдите?

— Не, какво говориш, Настася. Забравила си, че непрекъснато се заяждам и мърморя. Такъв ми е навикът. Не го вземай навътре. По-добре отвори прозореца, при теб наистина е горещо.

Настя знаеше, че Олшански не преувеличава. Маниерът му да говори на границата на откритата простащина бе познат в цялата Московска градска прокуратура, цялото управление на криминална милиция плюс сътрудниците на Експертно-криминалния център и Федералното бюро за съдебни експертизи. Мнозина не го обичаха заради това, мнозина го търпяха от необходимост, а някои отделно взети личности чисто и просто го ненавиждаха. Имаше и такива, които го обичаха, но те се оказаха малцинство. Начело на списъка бе жената на Олшански — Нина — и двете му дъщери, а в края на списъка се нареждаха полковник Гордеев и майор Каменска. Тези двамата уважаваха следователя за най-високия му професионализъм, абсолютната независимост и неподкупност, безупречната юридическа грамотност и безкрайната доброта към приятелите и просто симпатичните му хора. За Настя това бе не толкова безспорно, колкото за Гордеев. Докато Виктор Алексеевич се познаваше от дълги години със следователя Олшански и го ценеше и уважаваше, без да забелязва неприятните особености на характера му, то Настиното познанство с Константин Михайлович бе отскоро, отпреди близо три години, и от първия момент тя се сблъска именно с грубостта и резкостта, които й направиха крайно неприятно и тягостно впечатление. Впечатлението бе толкова силно, че засенчи дори знаменития професионализъм на следователя. И едва преди около година отношенията им се нормализираха, Олшански обясни на Настя, че е груб винаги и с всички, и я помоли да не обръща внимание, за да не попречи да работят нормално, да разкриват престъпленията и да излавят успешно всякакви убийци, от битови до наемни.