Възмездието на Изида [bg]

— Заедно ли гнездят?

— На малки групи.

— Значи е невъзможно да се намерят усойници в Тива?

— Ааа, възможно е, все пак в Тива човек може да намери всичко, нали? От слонова кост — той сниши глас — до скъпоценна огърлица от царските гробници.

— На твое място бих си държал устата затворена — предупреди го Надиф. — Да се върнем на усойниците, сигурен ли си в думите си?

Апеп кимна, даде си сметка, че разговорът е приключил, и побърза да глътне още една хапка. Надиф му хвърли медна монета, даде му питка с малко месо и го отпрати.

— Какво става, вуйчо? — попита племенникът, когато Апеп излезе.

— Нали чу за Хеби? Или се е паникьосал и е побягнал, или е тръгнал да търси доказателство за невинността си. Ела с мен, обещах на сестра си, че синът й ще стане истински стражар, време е да започнем с обучението ти.

Надиф се облече, сложи си служебния медальон и върза раирана черно-жълта кърпа на обръснатото си теме. Взе тоягата, огледа племенника си, реши, че е доволен от външния му вид, и излезе, като пътьом грабна слънчобран от един от подчинените си на двора. Връчи го на племенника си с думите, че така поне ще свърши нещо полезно, и двамата поеха към Красивата порта. Нарочно вървеше бързо, така че момчето да не може да задава въпроси, и през цялото време внимателно оглеждаше хората наоколо: продавачите на плодове, калайджиите, амбулантните търговци, ловците на скорпиони, които, щом го зърнеха, изчезваха по-бързо и от гадините, с които печелеха прехраната си. Надиф знаеше всичките им номера. Спря се само веднъж — искаше да размени две думи със Сребърните пръсти, ловък крадец, който задигаше кесиите на жените и търговците, но джебчията ловко изчезна в тъмния вход на близката кръчма.

В прахоляка пред Красивата порта имаше истинско стълпотворение от каруци и стада животни. Надиф показа глинения си печат и пазачите отвориха страничната вратичка. Двамата излязоха на пътя между стените на града и тучните зелени поля по бреговете на Нил. Стигнаха до дървото, под което стражникът бе стоял сутринта, и спряха да се огледат. След това поеха по коловозите, като внимателно оглеждаха тревата отстрани. Хлапето го следваше упорито със слънчобрана, Надиф ядосано му заповяда да го прибере и да извади кожената торба. После легна по корем и запълзя по тревата.

— Какво правиш, вуйчо?

— Представям си, че любя хесетка! — сопна се Надиф. — Не ми обръщай внимание. Не знам какво търся, но като го видя, ще го позная. Във войската служех като следотърсач, а генерал Сутан винаги хвалеше набитото ми око...

Навлязоха в храсталаците, племенникът не бе забравил за усойниците и се озърташе страхливо.

— Ето! — Надиф вдигна огърлица от син порцелан, до която лежаха пръстен, сребърна брошка и гребен. Прибра ги в торбата и продължи напред. Гризеше нервно устни и оглеждаше тревата с присвити очи.

След малко обяви, че нищо повече не може да се направи, и се върна обратно на пътя. Тръгнаха покрай къщите и стигнаха до дома на генерал Сутан. Не се насочиха към главния вход, а заобиколиха покрай стената, както бе направил сутринта. Спря се на мястото на убийството и хлътна в горичката. Слънцето все още напичаше силно, но от реката полъхваше лек ветрец. Надиф с удоволствие поседна в сянката и се заслуша в чуруликането на птиците. След като си почина, огледа терена, проследи засъхналата кръв и се опита да си представи накъде е поел Хеби.