Възмездието на Изида [bg]

— Намерихме я, Амеротке! Намерихме Книгата на тайните! Беше закопана в средата на старото светилище. Намерихме я и я изгорихме — усмивката й помръкна. — А сега се върни вкъщи. Утре лично ще въздам правосъдие.

Бойните колесници бяха строени в редица. Украсените с шарени пискюли коне пристъпваха назад-напред нетърпеливо, кочияшите цъкаха с език, напразно опитвайки се да успокоят породистите животни. Бяха излезли още преди зазоряване, тихо се бяха измъкнали от града и се бяха насочили към каменистата пустош на Червените земи, където вятърът все още разнасяше пясък в сумрака. В средата бе колесницата на Хатусу, облечена в пълни бойни доспехи. До нея стоеше Сененмут. Амеротке и Шуфой бяха в почетната колесница вдясно. Съдията се бе подпрял на перилата и се взираше в потискащата равнина. Беше уморен, уморен до смърт. Искаше да отведе Норфрет и децата обратно вкъщи, да поседне в овощната градина, да слуша песента на щурците и птиците, а не да бъде тук, в дивата пустош, пред кладата.

Преди да тръгнат от Тива, съдията бе слязъл в Дома на оковите, за да даде обещаната чаша с отровно вино на Луперна. Тя го погълна жадно, сви се на постелята в ъгъла и без да каже нито дума, премина от живота към смъртта. Сега бе ред на Мена. Той щеше да умре тук, на предварително подготвената клада от бодливите храсталаци, които се издигаха от камънаците на десетина метра от колесниците. Беше омотан в овчи кожа и овързан със здрави върви, устата му бе запушена, очите му блестяха разгневено. Палачът с маска на ястреб наблюдаваше как помощникът му натиква затворника навътре в храсталаците, острите тръни разкъсваха кожата му. Храстите бяха полети с масло, миризмата се усещаше отдалеч.