Перфектният удар [bg]

— Обмислям да действам на своя глава. Да изчезна.

— Сигурен ли си? — попита изненадано Ванс.

— Ти го направи заради мен.

— Аз съм от ФБР, Роби. Твоето своеволие ще е съвсем друга работа.

— Мисля, че това е единственият начин да стигна до истината.

— Или да бъдеш ликвидиран.

— И да остана, това пак може да се случи. — Той бавно вдигна дясната си ръка. — През последните няколко дни се опитаха, при това два пъти.

Ванс погледна ръката му. Върху лицето й се изписа напрежение. Същото, което беше изопнало чертите на Роби.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— Вече направи достатъчно.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Може би ще се свържа с теб в даден момент.

— Няма ли друг начин да се справиш с всичко това, Роби? Можеш да се обърнеш към ФБР. Ние ще те защитим, а може би… — Гласът й секна.

— Благодаря за предложението, но предпочитам да стане по моя начин.

— Имаш ли план?

— Трябва да проверя някои следи.

— А можеш ли изобщо да се измъкнеш и да се покриеш, докато трае тази мръсотия?

— Мога да се опитам — отвърна той, изправи се и тихо добави: — Благодаря ти, че прие да се срещнем.

— Чакай малко! Защо пожела да ме видиш? Само за да ми кажеш, че си решил да напуснеш?

Роби понечи да отговори, после се отказа.

Ванс се изправи до него. Още преди да успее да реагира, тя уви ръце около шията му и го притисна така, че телата им заприличаха на едно. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Ще се върнеш — прошепна тя. — Ще се справиш с всичко. Ти си Уил Роби, по дяволите! И непрекъснато вършиш невъзможни неща!

— Ще направя каквото мога — отвърна Роби и си тръгна.

Ванс излезе на тротоара и остана загледана след него, докато фигурата му се стопи в мрака.

После се върна при колата си, седна зад волана и дълго време остана неподвижна, сляпа за всичко наоколо. В главата й се въртеше един-единствен въпрос: дали това не беше последната им среща.