Перфектният удар [bg]

— Шегуваш се!

— Говоря сериозно.

Рийл го изгледа и внезапно усети, че казва истината.

— Не мисля, че мога да напусна, Роби — промълви тя.

— Защо?

— Защото съм такава, и толкова. Това е моята работа. Ако спра…

— В навечерието на последните събития изглеждаше готова да спреш — напомни й той.

— Тогава просто исках да отмъстя. Не си позволявах да мисля какво ще се случи след това. Ако искаш да знаеш, изобщо не очаквах да оцелея.

— Но оцеля. И двамата оцеляхме.

Замълчаха, продължавайки да се гледат в очите.

Тя сложи ръце върху покрива на колата и тихо промълви:

— Никога не съм очаквала, че ще бъда толкова уплашена, Роби.

— Е, не беше както обикновено — правиш си удара и заминаваш. Без да мислиш. Именно върху това трябва да поразсъждаваш.

— Едно плюс едно невинаги прави две.

— Но почти винаги е две.

— И как отсяваш изключенията?

— Никак.

Рийл вдигна глава. След няколко сухи дни отново се канеше да завали. Небето беше потискащо и мрачно. Не се виждаше ясно дори на близко разстояние.

Капките започнаха да барабанят по покрива, ала никой от двамата не помръдна. Скоро дрехите им подгизнаха, но това не им направи никакво впечатление.

— Не съм сигурна, че мога да живея по този начин, Роби.

— Аз също. Но съм убеден, че трябва да опитаме.

Рийл бръкна в джоба си и извади Кръста за особени заслуги в разузнаването.

— Предполагал ли си някога, че ще ти връчат подобно отличие?

— Не.

— Но ние го получихме, защото убихме човек.