Приливът на тайните [bg]

„Обичам я. Обичам я и съм пълен кретен. И всичко това трябва да спре“.

Обърканият любовен живот на Майкъл съвсем не бе единствената му грижа. От седмици се правеше, че всичко е нормално. Като че ли не знаеше. Бе сновал напред-назад до Кингсмиър за инсталиране на осветлението, за проекта по злополучния павилион, сякаш не се бе случило нищо.

Но всъщност нещо се бе случило. Нещо ужасно.

И Майкъл де Вер нямаше никаква представа как да се справи с това положение.

Трябваше да го сподели с някого. Но с кого? Невъзможно бе да разговаря с майка си. Дори да знаеше какво да каже, графикът на Алексия беше така плътно зает, че нямаше шанс да я откъсне. А колкото до баща му — Теди де Вер винаги бе живял в собствен свят: фантазии за минала слава, свързана с някаква архаична представа за рицарство, която Майкъл така и не бе успял да разбере. Теди можеше да се справи с реалността колкото четиригодишно дете с мотора на Майкъл. Истината би го съкрушила, би го взривила на хиляди парченца като изпусната играчка за коледната елха. Майкъл не би могъл да сподели с баща си.

Оставаше му само Рокси.

Разгневен, Майкъл завъртя дръжките на мотора и подаде още газ на и без това виещия двигател. Бедната Рокси — някога жизнерадостната му общителна сестра, превърната в самотен начумерен инвалид заради бивш неискрен любим. Майкъл не би й причинил допълнителни страдания. Така че и тя оставаше затворена врата.

Предишната вечер бе на крачка да признае на Съмър. Но успя да се спре, преди да е стигнал прекалено далеч. Ако го изкажеше на глас, ако го споделеше с друг човек, то щеше да стане реалност. В един момент предишната вечер Майкъл де Вер ясно осъзна, че не иска това да е истина. Искаше му се това да не съществува, да остане скрито, заровено, както е било толкова дълго време. Искаше си обратно невинността, но не можеше да я има, а това така го вбесяваше, че беше готов да крещи и крещи и никога да не спира.

„Трябва да изкарам някак си тържеството. Да го организирам успешно, да се усмихвам на всяка цена. После ще се заема с това. Ще реша какво да правя“.

Наближаваше върха на Кум Хил. От там се виждаха кулите на Оксфорд от едната страна и дремещият Котсуолд — от другата, миля след миля се нижеха кокетни селца и тучни зелени долини, все още осеяни с бели овци, някога главен източник на доходи в района. Погледна километража — вече бе стигнал деветдесет, но по този тесен безлюден път му се струваше много повече, — отново завъртя газта и увеличи скоростта нагоре по хълма, така че когато превали билото, гумите за миг се отлепиха от земята. Спомни си как в детството си с Томи бяха минавали на задна гума през извити мостчета с колелата си Бе Ем Хикс. Но това „Дукати“ беше друга работа, истински звяр — див и опасен, — сякаш яздеше леопард.

За щастие Майкъл беше опитен водач. С лекота овладя мотора при приземяването му и грациозно полегна настрани на завоя. Наклонът ставаше все по-стръмен и той отпусна газта, но стрелката на километража продължаваше да се мести към по-големите цифри, задвижена от ускорението. Майкъл леко стисна предната спирачка. Никакъв ефект. Изненадан, но не особено притеснен, той натисна още по-силно, като инстинктивно се приведе над предното колело, за да намали ускорението.