Приливът на тайните [bg]

Майкъл допря пръст до устните й.

— Шшшт. Няма да говорим за това. Аз също съжалявам. Обичам те.

Целунаха се отново. Съмър се почувства зашеметена от облекчение, сякаш бе сдържала дъха си от половин година и накрая бе успяла да поеме глътка въздух. Когато най-сетне се отделиха, каза:

— Не искам да имаме тайни един от друг. Искам да се опознаем напълно.

— Не мисля, че е възможно.

Съмър повдигна вежди.

— Не мислиш, че е възможно да сме откровени?

— Само донякъде — отвърна Майкъл. — Всеки си има своите тайни, не е ли така?

— Така ли било? — Съмър започваше да се чувства неловко.

— Да, така е. Но не е задължително това да е лошо. Тайните могат да са бреме. Имам предвид, когато ги научиш. Тогава няма връщане назад. Не можеш да се откажеш от това, което знаеш. Неведението, в което си живял преди, изчезва. Не бива да причиняваш това на някого, освен ако не се налага. Особено на хората, които обичаш.

Съмър се изправи.

— Е, сега вече взе да ме плашиш. Искаш нещо да ми кажеш ли, Майкъл?

— Не! Тъкмо в това е проблемът. Няма нищо.

— Добре, тогава нещо, което не искаш да ми кажеш? Нещо особено?

— Изобщо не трябваше да започвам, нали? — Той неуспешно се опита да го обърне на шега. — Виж, наистина, тревожиш се неоснователно. Няма нищо общо с нас. Разбираш ли?

— Разбирам — уморено отвърна Съмър.

— Говоря напълно хипотетично. Да кажем, знаеш някоя тайна. Нещо лошо, което е направил някой друг.

— И какво?

— Искам да кажа нещо, ама наистина лошо. И да кажем, че обичаш човека, на когото си причинил това.

— Но нали не говорим за нас?

— Не говорим за нас. Ти би ли казала тайната на човека, когото познаваш? Би ли казала направо?

Съмър се замисли.

— Зависи от човека. И от тайната.

— Това не е отговор.

— Е, а твоето не беше въпрос! Това е гатанка! Добре де, ще ти отговоря. Следвай вътрешния си глас. Постъпи така, както ти подсказва интуицията.

Майкъл се обърна и я погледна. Сенките под очите й бяха по-тъмни и по-широки от обикновено. Изглеждаше уморена — „Дали е заради мен?“ — но въпреки това — толкова красива. Бе забравил този факт.

„Какъв идиот съм. Пълен идиот“.

— Знаеш ли какво ми подсказва вътрешният глас? — попита той.

— Какво?

Той се захили и се търколи върху й.

— Ето това.

Беше доволен, че Съмър бе дошла в Оксфорд. А още повече се радваше, че бе решила да го изненада в ресторанта, а не в апартамента му няколко часа преди това. Щеше да е истински филм на ужасите. За момент го завладя чувство за вина, но той го заглуши. Станалото — станало. Само веднъж да приключи с това шантаво тържество, щеше да се съсредоточи повече върху Съмър, щеше да й се реваншира за лошото си поведение.