Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
Айла прекоси високопланинската морава и се напи до насита със студена вода, после спря да прегледа още неузрелите двойни и тройни гроздове лешници, закътани в зелените си бодливи одежди. Откъсна един грозд, обели обвивката му, счупи меката черупка със зъбки и извади лъскаво белия полуузрял лешник. Винаги предпочиташе недоузрелите лешници пред напълно узрелите, които бяха изпонападали по земята. Вкусът на лешника събуди апетита и и тя откъсна няколко чепки и ги пусна в кошницата си. Докато посягаше към клоните, забеляза тъмно пространство зад буйния листак.
Предпазливо разгърна клоните и видя мъничка пещера, скрита в гъстия лесков шубрак. Отметна настрана храсталака, предпазливо надниквайки вътре, после пристъпи, като пусна клоните да се върнат на мястото си. Слънчевите лъчи изпъстряха едната стена с шарка от светлина и сенки и смътно осветяваха вътрешността. Пещеричката бе около три — четири метра дълбока и на половината широка. Ако протегнеше ръка почти докосваше свода и. Таванът се спускаше почти полегато до средата, а в дъното рязко се спускаше до пода от суха пръст.
Бе просто дупчица в планинската гръд, но стигаше за едно момиченце спокойно да се движи из нея. Забеляза скритите изгнили лешници и няколко изпражнения от катерица недалеч от входа и вече знаеше, че пещеричката не е приютявала по-едър звяр. Айла обиколи пещеричката с танцова стъпка, доволна от откритието си. Сякаш бе направена тъкмо за нея.
Излезе отново и хвърли поглед през моравата, после се изкатери малко по голата скала и пристъпи по тесния корниз, който криволичеше по урвата. Далеч отпред, в пролуката между два хълма проблясваха водите на вътрешното море. Отдолу едва успя да различи миниатюрната фигурка недалеч от тънката, сребърна лента на реката. Намираше се почти над пещерата на Клана. След като излезе, отново обходи пределите на ливадата.
„Мястото направо е идеално“, мислеше си тя. „Мога да се упражнявам на моравата, наблизо има вода за пиене, а ако завали дъжд, мога да се скрия в пещерата. И прашката си ще крия там. Така няма да се страхувам, че Иза или Креб ще я намерят. Има даже лешници, а по-късно мога да си донеса малко за зимата. Мъжете почти никога не се качват толкова високо по време на лов. Това ще си е само мое място.“ Изприпка през ливадата към поточето и затърси гладки, кръгли камъчета, за да опита новата си прашка.
При всеки удобен случай Айла се качваше да се упражнява в убежището си. Откри по-пряк, макар и по-стръмен път до планинската си полянка и често стряскаше диви овце, високопланински кози самоа и боязливи сърни по време на паша. Но скоро животните, които често посещаваха високопланинските пасища, свикнаха с нея и само се оттегляха в противоположния край на тревистата ливада при нейната поява.
Когато стана по-опитна с прашката и уцелването на колеца вече не бе предизвикателство за нея, тя си подреди по-трудни мишени. Наблюдаваше как Зуг дава указания на Ворн, а после прилагаше съветите и похватите, докато се упражняваше сама. За нея това бе игра, приятно занимание и за да и бъде по-интересно, сравняваше своя напредък с този на Ворн. Явно прашката не му бе любимо оръжие, понамирисваше му на старческо изобретение. Повече го интересуваше копието, оръжието на първобитните ловци и дори можеше да се похвали с няколко сразени по-бавно движещи се животни — змии и таралежи. Но старанието му не бе като на Айла и му идваше по-нанагорно. Когато видя, че е по-сръчна от момчето, у нея се зароди чувство на гордост и дарба, както и неуловима промяна в манталитета — една промяна, която не остана незабелязана за Брод.
От жените се изискваше да бъдат хрисими, раболепни, непретенциозни и покорни. Тираничният младеж смяташе за лична обида, че не се снишаваше, когато го наближеше. В това виждаше заплаха за мъжеството си. Наблюдаваше я и се опитваше да разбере с какво толкова е по-различна и често даваше воля на ръката си само да види мимолетното и уплашено изражение или да я накара да се свие от страх.
Айла се опитваше да бъде отзивчива, както се полагаше, вършеше всичко, което и нареждаше, колкото се може по-бързо. Нямаше откъде да знае, че в походката и се усещаше свободата, несъзнателен остатък от волните и разходки из гори и поля, гордост в държанието и от това, че бе усвоила трудното умение и се справяше по-добре от някой друг, както и нарастваща самоувереност в осанката си. Не знаеше защо той се заяжда с нея повече от всеки и самият Брод не знаеше защо тя толкова го дразни. Не можеше да се каже защо, но тя не би могла да го промени, както не би могла да промени цвета на очите си.
Донякъде се дължеше на спомена му за присвоеното от нея внимание на обряда му за мъжество, но истинската причина бе, че тя не бе от Клана. Раболепието не бе възпитавано у нея с неизброими поколения. Тя бе представителка на Другите — на една по-нова, по-млада раса, по-жизнеспособна, по-енергична, извън контрола на тесногръдите традиции на един мозък, вече превърнал се почти изцяло в памет. Нейният мозък се бе развил по друг път, голямото и, високо чело, скътало напредничавото мислене на челните дялове на мозъка, и предоставяше разбиране от друга гледна точка. Тя можеше да приеме новото, да го оформи според волята си, да изкове от него идеи, несънувани от Клана и съгласно законите на природата на нейната раса се бе паднала честта да замени древната, отмираща порода.