Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Но Ферърс — прекъсна го Манинг — е трябвало да знае, че не си Гилбърт Савидж. Нали е убил оръженосеца ти?
— Така е — отвърна лорд Роджър. — Затова приех името на Гилбърт. Винаги съм се надявал, молех се, че един ден някой от моите рицари може да тръгне по следите на този странен Гилбърт Савидж. А този, който го направеше, щеше да знае, че истинският Савидж е мъртъв, защото го е убил.
— Ферърс е бил хладнокръвен и безмилостен негодник! — отсече Грантъм.
— Да, беше — отвърна лорд Роджър. — Той се владееше. Не знам дали разбра, че съм жив. Но както котката от приказката, той трябваше само да мълчи и да наблюдава.
— Ами аз? — попита Ричард.
— Бог да ми прости, синко — отвърна баща му. — Годините минаваха и аз започнах да се отчайвам. Ставах все по-мълчалив и нервен, чудех се как да се измъкнем от капана. Когато се връщах в Есекс, понякога се срещах с Кътбърт или Хюго. Те ми казваха какво става из кралството и как моите петима рицари преуспяват. Ферърс беше много хитър. Той не само не се опита да открие кой се прави на Гилбърт Савидж, но престана да ни предава на французите. — Лорд Роджър млъкна и подаде чашата си на Емелин да я напълни. — Осемнадесетият ти рожден ден отмина. И после, сякаш в отговор на молитвите ни, Черният принц започна да набира войска, която да замине за Франция. Естествено, рицарите ми не отидоха — имаше достатъчно млади хора, нетърпеливи да забогатеят. Една нощ с Кътбърт се срещнахме извън Дувър и обмислихме плановете си. Хюго Котикол се присъедини към нас. Щях да се престоря, че умирам, Ричард щеше да се върне в Кроукхърст и щеше да изпрати покани до петимата ми рицари. — Той се усмихна над чашата си към Ричард. — Отначало всичко вървеше добре. „Умрях“ в канавката, а после те следвах, за да се уверя, че си в безопасност. Щом пристигна в Дувър, добрият Барликорн те следеше на всяка крачка. Това беше отчаян ход. Някой от нас или и двамата можехме да бъдем убити във Франция, но добрият Бог ни покровителстваше. Поне докато не стигнахме Англия, където две неща се объркаха. Първо, епидемията, която вилнееше в Колчестър. Второ, жестоката вражда на Барликорн с разбойниците. Освен тях… — Лорд Роджър сви рамене.
— Откъде знаеше, че ще дойдем?
— Естествено, че щяхме — отсече Грантъм. — Бяхме дали клетва и всеки от нас имаше собствени подозрения. Странно — забеляза той, — Ферърс най-ревностно ни окуражаваше.
— Естествено — прекъсна го лорд Роджър. — Трябва да е бил много любопитен. Дали е още в безопасност? Открили ли са нещо? Дошъл е, готов да убива.
— А веднага щом пристигнахме — добави Бремнър, — ти се погрижи да останем тук.
— Както ви казах, аз изгорих моста. Освен това се показах на сина си. Исках да знае, че не е сам. Най-много исках да се замислите след атаката на Кътбърт — стрелите му бяха умишлено пречупени. Няма нищо по-добро от суеверието, когато искаш хората да изострят умовете си и да бъдат в напрежение.
— Ами стъпките в коридора? — попита Емелин.
— В Кроукхърст е пълно с тайни коридори и аз ги използвах по най-добрия начин. Чух как синът ми обвини Ферърс, затова бях готов и чаках на турнирното поле. Има подземен коридор, който води от имението навътре в горите. Научавах всичко, което се казваше или обмисляше. — Той се усмихна мрачно. — Е, поне повечето неща, като изключим смъртта на Бомон. Можеше да пипна Ферърс тогава, но имах друга работа.
— Разбойниците ли? — попита Манинг.
— Да. Знаех за Ратсбейн и Догуърт и пристигането им ме разтревожи. Използвах труповете и отрязаните глави на разузнавачите им, за да засиля страха ви.
— Какво се надяваше да постигнеш? — попита любопитно Гилдас.
— Стига, шарлатанино, самообявил се за магьосник — усмихна се лорд Роджър. — Чувството за вина лесно се проявява. Надявах се нервите на убиеца да не издържат. — Той се протегна и стисна ръката на сина си. — Излъгал съм се. Ферърс имаше сърце от камък и никаква душа. Ти го притисна. Сега справедливостта възтържествува.
Той се изправи и се протегна.
— Какво ще правиш? — попита Ричард, уплашен да изпусне баща си от поглед.
— Ще останем тук, докато Бутлак се върне — отвърна лорд Роджър и се огледа мрачно. — Всички ще останете. Ще се предам на шерифа и ще отида в Лондон. Ще ме придружите ли?
Всички се съгласиха.
— Има ли вино? — попита лорд Роджър. После отиде при Емелин и я прегърна. — Съжалявам за смъртта на баща ти — прошепна той. — Но сега всичко, което имам, е твое. — Той я пусна и посочи останалите. — Това важи и за всички вас — Бремнър, Грантъм и Манинг. Вие дойдохте и аз няма да забравя това. Гилдас, Барликорн, Кроукхърст ще бъде и ваш дом. Банкерите в Лондон още пазят парите ми. Кралят ще освободи земите ми и ще съобщи на всички, че съм оправдан.