Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Когато ловната плячка бе обработена дотолкова, че да може да изтърпи пренасянето на дълги разстояния, външните за бивака бойци — около седемдесетина дакота, десетина пани и петима абсарока — някои от тях с жените си, които ги бяха съпроводили дотук, напуснаха бивака заедно с товарните коне. Шеф дьо Лу предположи, че тези бойци се бяха обединили край Конския поток, за да нападнат заедно форта, който малко преди това Токай-ихто бе успял да разруши сам. Сега всички се запътиха към своите биваци с добре дошлата плячка бизони.
Вождът и неколцината му бойни другари още не се бяха завърнали.
Докато Шеф дьо Лу прекарваше последните часове на деня в размисъл над всичко случило се, той бе посетен от едно индианско момиче. Нежното девойче, върху чието рамо стоеше една опитомена катеричка, бе на не повече от осем години и следователно вече навлизаше в юношеската възраст. Момиченцето не беше хубаво, ала живите му очи гледаха умно. То не обърна никакво внимание на госта делавар, а избра няколко скроени за ловна дреха кожи от един куп, сякаш си беше у дома във вождовата шатра. После започна да шие сръчно и прилежно. Костеното шило с прокараната през него вместо конец дълга жила непрекъснато пробождаше кожата. Девойчето вдигна поглед от работата си едва когато едно момче с лък и стрела в ръка мина навън край шатрата.
— Хей, Хапеда, майсторе по прическите! — подвикна девойката. — Доста дълго, виждам, си четкал пак косите си и много красиво си сплел плитките си. Но дали и стрелите ти улучиха целта? Или заслужи присмеха на Младите кучета? Момчето се спря и погледна в шатрата.
— Моите стрели улучват винаги! Днес момчетата от Съюза на Младите кучета избраха Часке и мен, Хапеда, Сина на Черния сокол, за свои водачи! — Момчето се подвоуми, ала след това все пак се реши да направи една крачка навътре във вождовата типи.
Отвън се чу изстрел. Разговорите на работещите още на площада жени веднага секнаха. Всички се ослушаха, Шеф дьо Лу и двете деца — също. Колкото по-тихо ставаше в ослушващия се бивак, толкова по-силно отекваше всеки изстрел.
— Далеч от тук гърмят — прецени спокойно гостът от племето делавари. Той се обърна към момчето: — Можеш ли да прецениш кой стреля, Сине на Черния сокол?
— Да, мога — бе самонадеяният отговор на едва единадесетгодишното момче. — Стреляха уачичун. Токай-ихто излезе миналата нощ заедно с неколцина от нашите бойци срещу тях. Те са десетина разбойници и ушите на Вожда на вълците от племето делавари сигурно също са чули, че наведнъж изгърмяха около десет изстрела. Това са „мацаваките“ на уачичун.
Би било твърде жалко да хабим куршумите си за тези мръсни плъхове. Ние ги прогонваме със стрелите си.
— Хау! — възкликна девойчето. — На нас твърде много ни се свидят нашите куршуми и дори Монито да ни донесе и сто тайнствени железа, ние пак няма да стреляме с тях срещу тези койоти!
Шеф дьо Лу се ослуша. Монито? Това беше името на един известен контрабандист на оръжие, на един забулен в тайна мъж, когото почти никой още не беше виждал и с чието име се свързваха разказите за най-дръзки контрабандни сделки.
— Млъкни! — сряза Хапеда девойчето. — Какви ги дрънкаш? Ти си от рода на предателките! — И момчето си отиде.
Девойчето сведе ниско глава. Зае се отново да шие, ала очите му плуваха в сдържани сълзи. Нима толкова дълбоко го бе засегнал упрекът, че бе изговорило в присъствието на чужденец за връзката на Мечата орда с един контрабандист на оръжие? Или в упрека на Хапеда се криеше още нещо? Какво означаваха думите „от рода на предателките“? Шеф дьо Лу се взря по-внимателно в девойчето.
— Ти не си предателка — успокои я той. — Моят език ще мълчи.
Девойчето вдигна облекчено поглед.
— Аз за Шеф дьо Лу шия тази дреха — заговори то. — Моето име е Светкавичен облак.
— Белите момичета са много по-несръчни, отколкото дакотските — рече убедено гостът делавар и си помисли, че Кейт, която бе видяла повече от двойно повече зими от Светкавичен облак, не можеше да си ушие дреха за себе си дори. — Сред уачичун има бойци, които шият дрехи за малките момичета — допълни той.
Светкавичен облак се разсмя звънко.
— Уачичун изобщо са много странни хора — рече тя. — Моят чичо Чапа ми е разказвал, че те си слагали обърнати тенджери на главите и окачвали огъня над главите си. — Светкавичен облак явно имаше пред вид шапките и лампите на белите.