Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Да, така правят… Твоят чичо Къдрокосия Чапа е много смел боец.
— Той е смел и аз много го обичам. И затова толкова често ми е тъжно, задето вражеският дух, който се е заселил у майката на моята майка, му създава толкова много грижи. Може ли Шеф дьо Лу да разговаря с духове?
— Не.
— И Хавандшита, нашият заклинател, не може да укроти лошия дух, който живее в нашата шатра — продължи да излива сърчицето си Светкавичен облак. — Този дух лъже много, той винаги казва, че дакота ще бъдат победени. Но това не е вярно. Хавандшита разговаря с духовете. Сигурно е, че ние ще победим и винаги ще успяваме да прогоним всички уачичун от нашите прерии и гори. Лъжовният дух обаче, който се е заселил у нашата стара майка, вече ме би, задето аз не мога да вярвам в него. Ти нали знаеш, че инак момчетата и момичетата от племето дакота никога не се бият?
Шеф дьо Лу почувствува горчив срам, тъй като си припомни ударите, които той самият трябваше да понася от страна на белите мъже… Беше му мъчно за Светкавичен облак. Сега той разбра защо бе говорил Хапеда за „рода на предателките“. Макар гостът делавар да бе убеден, че песимистично настроената баба в шатрата на Бобъра по-правилно предсказва изхода на войната, отколкото Хавандшита с пронизващия поглед, все пак за Чапа и за неговата малка племенница сигурно често бе много трудно да живеят заедно с една обладана от лош дух старица. Проявите на лудост или други тежки нервни страдания се дължаха според индианците, които не можеха да си обясняват тези болести, на влиянието на особени духове и затова те се отнасяха към такива болни с необикновено търпение.
Светкавичен облак продължи да шие мълчаливо.
Тъй като чергилата на входа на шатрата бяха отметнати нагоре, Шеф дьо Лу видя спусналото се над заснежените върхове на Скалистите планини вечерно слънце. Жените на площада сред бивака привършваха работата си за този ден. Дъщерята на вожда се върна в шатрата заедно с по-възрастната жена, чиито големи пронизващи очи и добре очертано чело вече бяха направили впечатление на госта Делавар. Уинона наричаше тази жена Унчида, което означаваше „бабичко“, и тя навярно бе майка на презрения и по-късно убит Матотаупа.
Поднесоха на госта чудесна вечеря от бизонски мозък и бъбреци. Двата ездитни коня, които сега доведоха от паша и ги завързаха пред шатрата, положиха нежно глави една върху друга. Своеобразните ритмични напеви отново прозвучаха в бивака и се понесоха над прерията.
Токай-ихто все още не се беше завърнал. Уинона и Унчида не си легнаха. Те явно очакваха с прикрит страх изхода на боя и завръщането на вожда.
Над бивака отдавна се бяха спуснали пълна тишина и мрак, когато от далечината най-после се разнесе пронизителен победен вик. Жените изтичаха навън, кучетата се разлаяха радостно. Скоро след това бивакът посрещна завръщащия се заедно с малката група бойци Токай-ихто. Четансапа водеше един свободен кон, а Чапа бе взел върху своя мустанг тежко ранения ездач. Последвалите събития гостът делавар не можа да проследи от шатрата.
Скоро Токай-ихто влезе в своята типи, съпроводен от лаещите от радост кучета. И по него се виждаха следите от тежък бой. Полуразпуснатите му черни коси падаха върху голите рамене. Той беше покрит с прах и изпръскан с кръв, а под лявото му рамо кървеше рана… Вождът се приближи веднага към своя гост, поздрави го върху ложето му и се осведоми със сдържана любезност за състоянието му. Чак тогава се остави Уинона да се погрижи за собствената му рана.
— Само ме превържи — каза той, — един залутан куршум ми влезе в месото. Аз го изрязах.
Девойката бе приготвила една широка превръзка от лико, която навлажни и постави върху ръката. Когато изсъхнеше, тази превръзка се втвърдяваше и не се смъкваше. Щом Уинона го превърза, Токай-ихто се почисти от кръвта и праха и седна край огнището. Напълни лулата си, а сестрата набучи парче бизонско месо на шиша.
Шеф дьо Лу разглеждаше лицето на дакотския вожд. Дори и след нараняването и напрежението през последните дни чертите на този човек не издаваха с нищо преумората.
Докато печеното замириса приятно, вождът започна да разказва накратко на своя гост за случилото се. Заедно със своите бойци той бе пресякъл пътя на банда бели разбойници към Скалистите планини и бе ги разпръснал и избил.
— Бяха все опитни ловци — приключи Токай-ихто своя разказ. — Борбата не беше лека, но плячката ни не е лоша: пушки, револвери и патрони към тях.
Вождът всмукна дима от лулата си и чертите на лицето му неочаквано помрачняха.
— Тези уачичун са победени — каза той. — Кога ли ще дойдат следващите обаче?
— Следващите? Това и аз не бих могъл да кажа — отвърна Шеф дьо Лу с подтиснат глас. — Едно обаче знам: колкото и пъти Токай-ихто да прогонва един бял човек, толкова пъти ще има „следващ“, който ще дойде… Техният брой няма да има край и всяка борба е напразна дори и за такъв велик вожд като Токай-ихто. Дори магьосническата сила на Татанка-йотанка не може да победи дългите ножове. Хавандшита се мами и неговите духове го лъжат. Бойците на дакота няма да победят. Защо Токай-ихто продължава да се бие и сам не посъветва своето племе да иска мир?