Пир за врани

— Намерихме части от много трупове. Вълците ни бяха изпреварили… четирикраките, но не бяха проявили особено уважение към двукраките си родственици. Костите на убитите бяха пръснати, разчупени заради мозъка. Признавам, трудно беше да се разбере какво точно е станало. Изглеждаше все едно северняците са се били помежду си.

— Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му. — Лорд Родрик зарея поглед над морето, загледан в играта на лунната светлина по вълните. — Имахме един крал, после — пети ма. Сега виждам само врани, дърлещи се над трупа на Вестерос. — Затвори кепенците. — Не отивай в Стари Уик, Аша. Остани с майка си. Боя се, че скоро ще я загубим.

Аша помръдна в стола си.

— Майка ми ме възпита да бъда храбра. Ако не отида, до края на живота си ще се чудя какво е могло да стане, ако съм отишла.

— Ако отидеш, животът ти ще се окаже твърде кратък за чудене.

— По-добре, отколкото да запълня остатъка от дните си с недоволство, че Престолът от Морски камък по право е бил мой. Не съм Гуинис.

Той трепна от думите й.

— Аша, двамата ми големи синове нахраниха раците на Светлия остров. Едва ли ще се оженя отново. Остани и ще те обявя за наследница на Десетте кули. Задоволи се с това.

— Десетте кули? — „Де да можех“. — Братовчедите ти няма да го харесат. Рицаря, Зигфрид, Хото Гърбицата…

— Те си имат свои земи и замъци.

„Съвсем вярно“. Влажният, разпадащ се замък Харлоу беше на стария Зигфрид Харлоу Среброкосия; седалището на гърбавия Хото Харлоу беше в Бляскавата кула, на една скала над западния бряг. Рицаря, сир Харас Харлоу, бе в Сива градина; Бормунд Синия властваше над хълма Харидан. Но всички бяха поданици на лорд Родрик.

— Бормунд има трима синове, Зигфрид Среброкосия има внуци, а Хото има амбиции — каза Аша. — Всички смятат да те надживеят, дори Зигфрид. Тоя се кани да живее вечно.

— Рицаря ще е владетелят на Харлоу след мен — отвърна вуйчо й. — Но може да управлява от Сива градина толкова добре, колкото и оттук. Закълни му се като васал срещу замъка и сир Харас ще те защитава.

— Мога да се защитавам сама. Вуйчо, аз съм кракен. Аша, от дома Грейджой. — Стана рязко, готова да си тръгне. — Искам бащиния си трон, не твоя. Тези коси изглеждат опасни. Някоя може да падне и ми отреже главата. Ще седя на Престола от Морски камък.

— Значи си още една врана, грачеща за леш — въздъхна Родрик. — Върви. Ще ми са да се върна към майстер Марвин и проучването му.

— Ако е намерил още една страница, ми се обади. — Вуйчо й си беше вуйчо й. Никога нямаше да се промени. „Но ще дойде на Стари Уик, каквото и да казва“.

Екипажът й вече сигурно се хранеше долу в залата. Аша знаеше, че трябва да иде при тях, да поговори за това събиране на Стари Уик и какво означава то за тях. Хората щяха твърдо да застанат зад нея, но й бяха нужни и другите, братовчедите й Харлоу, хората на Волмарк и на Каменно дърво. „Тях трябва да спечеля“. Победата й при Дълбок лес щеше да й послужи добре, щом хората й започнеха да се хвалят с нея, а тя знаеше, че ще го направят. Екипажът на „Черен вятър“ изпитваше извратена гордост от подвизите й. Половината я обичаха като своя дъщеря, а другата половина искаха да разтворят краката й, но и едните, и другите бяха готови да умрат за нея. „И аз за тях“, помисли си, докато се промушваше през вратата на долната площадка на стълбището и пристъпи в огрения от лунната светлина двор.