Кралят на тръните

Пет дни седях и се хранех с овесена каша, докато братята се тъпчеха с печено свинско, телешки глави и тлъста пъстърва от езерото, печени ябълки и всякакви други вкусотии, които аз не можех да сдъвча. Гости се стичаха в залата на дука, роднини и приятели, после и съседи, навалицата растеше с всеки ден. Мъже от Хагенфаст, брадите им сплетени с кичури от косите на жертвите, паднали под острието на брадвите им, истински викинги, високи, руси и свирепи, от Железния форт и северните пристанища, дойде и един самотен дебел воин от блатата на Сняр Сонгр, вонящ на кисело от китовата мас, с която се беше намазал, и увит с кожи въпреки горещината в залата на дука.

Гледах как Райк спечели състезанието по борба, макар да беше пиян като мотика — спечели десет двубоя, а накрая затисна под туловището си един червендалест викинг с гигантски ръце. Видях как Кент Червения победи в състезанието по мятане на брадва в дървена цел, а в цепенето на дърва се класира трети. Висок местен с много светли очи победи Грамло в мятането на ножове, но Грамло си беше мушкач по природа и черпеше най-голямото си вдъхновение, когато мишената му диша. Казаха ми, че Роу се представил добре в стрелбата с лък, но това състезание се провеждаше навън, а аз не им позволих да ме местят. Макин загуби всички надпревари, но пък Макин знае, че победителите печелят възхита, но не и приятели.

Дукът и Синдри често идваха да поседят с мен, разпитваха ме за края на Феракинд, но аз само клатех глава и отговарях лаконично: „Мокър.“

Бирата се лееше, но аз пиех само вода и гледах повече пламъците, отколкото своите домакини, които пируваха и се развличаха със състезания. Откривах нови цветове в огъня. Мислех си за Гог, когото огънят погълна, и за малкото му братче, което бе носило името си само няколко часа, след като му го дадох. Магог. Мислех си за Горгот сред тролската тишина в черните пещери. Държах медната кутия в ръка и се чудех дали съдържанието ѝ ще отвлече мислите ми от болката.

Но най-вече, както става с момчетата, когато ги боли — а на четиринайсет аз открих, че при наличието на достатъчно силна болка още съм си момче, — та, като всички момчета, и аз мислех за майка си. Спомнях си как се бях гърчил и стенал на планинския склон, след като Синдри ме остави, спомнях си агонията и жаждата, жажда мъчителна почти колкото болката. Бих се вписал идеално сред умиращите в Мабертон, сред ранените, които бях гледал с усмивка, свити на топка около раните си, молещи за вода. Когато болката ги захапе, мъжете се пазарят. Момчетата — също. Гърчим се, молим се, предлагаме на мъчителя си всичко, което поиска, само и само болката да спре. А когато няма мъчител, когото да умилостивим, когато няма закачулен мъж с нажежени железа, а само изгаряне, от което не можеш да избягаш, се пазарим с Господ, или със себе си, в зависимост колко голямо е егото ни. Подигравал се бях с умиращите в Мабертон и сега техните призраци ме гледаха как горя. Махнете болката, казвах аз, и ще стана добър човек. Или ако не добър, то по-добър. Ако болката е достатъчно силна, всички ставаме хитри лисици. Но мисля, че имаше и нещо повече, нещо мъничко отгоре. Не друго, а страшният двуостър меч на опита, който дялкаше безмилостно парчета от жестокото дете и оформяше мъжа, в който щях да се превърна. Обещах да стана по-добър. Макар да е известно, че обикновено лъжа.