Черна неделя

— Със съвременна електроника?

— Да. Казах му, че… за Бога; махнете това нещо от ухото ми.

— Добре. Ще го усетиш и на другото, ако те хвана в лъжа. Значи мъжът, който се обади, беше виждал яхтата ти.

— Ох! — Сап завъртя глава настрани и обърна очи, сякаш искаше да види ухото си.

— Предполагам, че я беше виждал, поне така звучеше. Трябваше да ми плати хиляда долара капаро. Два дни по-късно пристигнаха по пощата в бара на Суини в Ашбъри Парк.

— Пазиш ли плика?

— Не, беше най-обикновен плик с пощенско клеймо от Ню Йорк.

— След това обади ли ти се?

— Да, около десети ноември. Поиска яхтата за вторник, дванайсети. Парите бяха оставени в бара на Суини още същата вечер.

— Колко?

— Две хиляди за лодката и шейсет и пет хиляди депозит. В брой.

— Как ги донесоха?

— Остави ги шофьор на такси в кошница за пикник. Отгоре им имаше храна. След няколко минути звънна телефонът. Беше пак онзи човек. Казах му къде ще бъде лодката.

— И не си го виждал да я взема или връща?

— Не.

Сап описа навеса за яхти на река Томс.

Кабаков носеше в раницата си снимката на Фазил и портрета на жената, запечатани в каучукова ръкавица. Извади ги. Сап поклати отрицателно глава и на двете.

— Ако още се съмняваш, че тогава съм излизал с лодката в морето, имам алиби. Бях на зъболекар в Ашбъри Парк. Пазя квитанцията от сметката.

— Не се и съмнявам — отсече Кабаков. — Откога притежаваш яхтата?

— От много време, от осем години.

— Имала ли е преди теб други собственици?

— Аз я построих.

— Как върна депозита?

— Сложих го в същата кошница и я оставих в багажника на колата си до един супермаркет. Мушнах ключа от багажника под килимчето на пода на колата. Някой прибра парите оттам.

Върху картата на крайбрежието на Ню Джърси, която Кабаков откри в хранилището на Сап, беше красиво начертан курсът до мястото на срещата, отбелязан бе часът и бяха нанесени засичанията на времето. Отстрани с молив бяха изписани радиозасечките на посоката.

Кабаков хвана картата за краищата и я сложи под фенера, така че Сап да може да я види.

— Ти ли си маркирал тази карта?

— Не. Ако знаех, че е тук, щях да я унищожа.

Кабаков взе от хранилището карта на крайбрежието при Флорида.

— Ти ли си чертал курса по тази?

— Да.

Сравни двете карти. Почеркът на Сап се различаваше от другия. Беше нанасял времето по стандартно източноамериканско време. Времето на срещата с „Летиша“, отбелязано на картата на Източното крайбрежие, беше 2115. Това озадачи Кабаков. Знаеше, че катерът на бреговата охрана беше засякъл лодката близо до кораба в 1700. Лодката вече е била там известно време, за да натовари експлозивите, тъй че срещата й с кораба вероятно е станала в 1615 или 1630. Но на картата беше отбелязана с пет часа по-късно. Защо? Времето на потеглянето от река Томс и засичанията му по време на пътуването също бяха отбелязани с пет часа закъснение. Нещо не се връзваше. Изведнъж се сети — човекът, когото търсеше Кабаков, не беше използвал стандартното източноамериканско, а средноевропейското време — времето Зулу, времето на летците!