Летният рицар

Спаси ме Мърфи. Докато Тигрицата насочваше пистолета си към мен, Мърфи се приближи към нея, сграбчи ръката на гула, която държеше оръжието, и с лявата ръка направи нещо, което накара тялото на убийцата да се превие надве, а силните й крака да се разкрачат настрани.

Мърфи тренираше айкидо и знаеше доста хватки. Тиг-рицата изписка. Не познатият момичешки писък „пусни ме, боли“, а някакъв бесен, почти подсвиркващ звук, който може да се очаква от хищна птица. Последва някакво пропукване, после гръм, ехо от изстрел в затворено пространство, остра миризма на изгорял барут и револверът падна на земята.

Гулът се опита да промуши Мърфи с ножицата, но тя вече се беше отдръпнала настрани и пъшкайки от усилието, превъртя Тигрицата във въздуха и я стовари върху щанда с големи, посадени в саксии папрати.

Мърфи се завъртя с лице към гула. Зае поза за стрелба и изръмжа:

– Легни по лице на пода. Арестувана си. Имаш правото да мълчиш.

Жената се промени. Кожата в ъглите на устата й се напука и устните се разпаднаха, разкривайки дълги, заострени зъби. Раменете й се изкривиха, надигнаха се и станаха по-широки, а дрехите й се разкъсаха от напора на наедрялото й тяло. Пръстите й се удължиха и от тях поникнаха дълги нокти, а ръцете й достигнаха дължината на вилите, които бяха подредени зад гърба й; в помещението се разнесе воня на гнилоч.

Лицето на Мърфи пребледня, докато гледаше трансформацията. Мисля, че ако трябваше да се справи с някакъв въоръжен бандит, тя нямаше да има никакви проблеми. Но това беше гул и тя трябваше да се изправи срещу него. Видях как в очите й се появява страх, който си проправяше път през белезите, които лудият призрак отпреди една година беше оставил в душата й. Обзе я паника и тя започна да диша накъсано, докато демонът, който изглеждаше като излязъл от кошмара на някой луд човек, се измъкна от папратите, разпери ноктите си и изсъска дрезгаво. Пистолетът на Мърфи започна да трепери, цевта му подскачаше трескаво наляво и надясно. Опитах се да се изправя на крака и да се върна в играта, но ушите ми все още звъняха, а постоянният натиск на мъглата ме държеше залепен за пода.

Тигрицата сигурно бе забелязала ужаса на Мърфи.

– Ченге, а? – изхриптя гулът; между зъбите му се събираха лиги и се стичаха по брадичката му. Той тръгна бавно към Мърфи, стържейки с нокти по пода. – Няма ли да ми кажеш, че имам право на адвокат?

Мърфи изписка ужасено и замръзна на място с ококорени очи.

Гулът й се изсмя.

– Какъв голям пистолет за такова сладко момиче. Миришеш вкусно. Караш ме да изпитвам глад. – Той продължи напред, без да спира да говори; всяка дума беше пропита с подигравка, а странният му нечовешки глас произнасяше думите монотонно: – Може би трябва да ти позволя да ме арестуваш. Да изчакам, докато се качим в колата. Щом миришеш толкова добре, чудя се какъв ли ще бъде вкусът ти.

Май не трябваше да й се присмива. Погледът на Мърфи се проясни и втвърди. Пистолетът спря да се тресе и тя каза: