Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
Върху носилката. След това — кожени каиши, този път около гърлото, китките, глезените, бедрата и кръста. После смениха медицинската апаратура, жиците преминаха от по-трудно преносимите монитори в такива, които бяха по-малки и по-леки. Процесът отне поне двайсет минути и през цялото време Рейдж не се откъсна от пленника, търсейки признаци, че Кор се преструва на мъртъв. След като огледа с орлов поглед всеки сантиметър гола кожа и всяка сурова черта стигна до заключението, че копелето или беше в дълбока кома, или би могло да дава уроци на някой холивудски актьор.
Когато най-сетне бяха готови, Рейдж улови долната част на носилката, Ви и Бъч се заеха с горната и всички заедно се отправиха към вратата на стрелбището, която Джон Матю и Куин задържаха отворена.
— Почакайте! — обади се Мани и като тръсна един чаршаф, за да го разтвори, покри тялото и лицето на Кор. — Не е нужно никой да вижда това.
— Добре се сети — измърмори някой. — Не е нужно да плашим някого.
Прекосиха бързо коридора и ето че вече стояха пред стоманената врата на паркинга. Този път Джон Матю и Блей бяха тези, които им отвориха. До бордюра ги чакаше линейка с човешки надписи и Рейдж изпръхтя от облекчение, когато вкараха носилката в корема на автомобила и го заключиха. Тримата с Ви и Бъч седнаха, където успяха да намерят места между шкафовете и оборудването, Зи се настани зад волана, а Мани — на мястото до него, в случай че възникнеше критична медицинска ситуация.
Отне им цяла вечност, докато преминат през многобройните охранителни порти, но пък не беше като да бързат за някъде.
Заради начина, по който беше разположено имението, трябваше да слязат чааааак до главния път, да завият надясно и да заобиколят цяяяяяяялото подножие на планината, за да поемат нагоре по пътя, отвеждащ до къщата.
Изкачването бе също толкова бавно, а когато свиха вляво по един черен път, здравата се раздрусаха, и добре, че носилката беше прикрепена стабилно за пода. От време на време, когато минаваха през някоя особено голяма бабуна или остър завой, от който и тримата политаха настрани, Рейдж проверяваше апаратурата. Сърдечният ритъм на Кор, бавен като охлюв и неравен като черния път, по който се друсаха, не се промени нито веднъж. Нито показателите за нивото на кислород и кръвното налягане.
Копелето определено не помръдваше. Освен заради друсането на колата.
След като бяха пътували сякаш цяла вечност (а всъщност едва около десет минути), неспособен да издържа повече, Рейдж се наведе напред, за да погледне през прозореца. Цял куп борове на светлината на фаровете. Още черен път. И нищо друго.
— Идеята ти беше адски добра — подхвърли Бъч.
— Не ми се струва редно — Рейдж сви рамене. — Но отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки.
— Оттам никога няма да се измъкне — обади се Ви ехидно, а ледените му очи припламнаха с неподправена агресия. — Не и жив.
— Добре, че имаш повече от една маса. — Бъч тупна най-добрия си приятел по рамото. — Ти, перверзно копеле.
— Недей да съдиш, преди да си пробвал.
— А, не, аз съм добро католическо момче. Пробвам ли нещо такова, тялото ми ще се възпламени на място… и то не от горещия восък.
— Женчо.
— Перверзник.
Те се засмяха на онова, което очевидно беше шега между тях двамата, а после отново станаха сериозни, защото линейката спря със скърцане на спирачки.
— Да го направим — заяви Рейдж, когато вратата се отвори и в стерилната вътрешност на линейката нахлу мирис на борови дървета. — Да го отнесем в Гробницата.
27.
В мига, в който Мери прекрачи прага на „Убежището”, Рим се приближи до нея.
— Здравей. Бити питаше за теб.
— Така ли? — Мери свали палтото си. — Наистина?
Другата социална работничка кимна.
— Още щом се събуди. Не поиска да слезе за Първото хранене, така че й занесох един поднос и й казах, че ще се качиш на тавана веднага щом дойдеш.
— Добре. Още сега отивам.
— Аз ще си вървя, става ли? — Рим закри устата си, докато се прозяваше. — Тя поспа… или поне, след като си взе вана, облече си нощница и се пъхна в леглото. Проверявах я на всеки час и изглеждаше потънала в сън.
— Добре. И да, разбира се… аз ще поема оттук. Много ти благодаря, че остана с нея през целия ден. Просто ми се стори, че така е правилно.
— Не бих и помислила да бъда някъде другаде. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.
— Винаги. Благодаря ти, Рим.
Докато другата жена се отправяше към задната част на къщата, Мери изкачи стъпалата на бегом, спирайки само за да си остави нещата в кабинета, преди да продължи към третия етаж. Когато стигна до най-горната площадка, с изненада видя, че стаята на Бити е отворена.