Звярът

След края на Първото хранене Рейдж изпрати Мери, застанал на стъпалата пред имението, махайки, докато тя и волвото изчезнаха надолу по хълма, потъвайки в защитния мис. След като тя се изгуби от погледа му, той остана на мястото си за миг, вдишвайки студения въздух.

Очевидно бе, че драмата, с която се бореха, все още я измъчваше, но как би могло да бъде другояче? Ала той бе открил къде се корени проблемът му, беше го осмислил (или какъвто там беше терминът) и вече беше в друго състояние. Да види братята си с децата им не го беше разстроило; дори беше успял да помогне на Мери, когато беше станало ясно, че нещо я измъчва.

Това, че нещата между тях отново се бяха върнали в релсите, беше невероятно. А да може да й помогне, когато тя се нуждаеше от помощ, бе още по-невероятно.

Но сега беше време за работа.

Когато се обърна към имението, той беше същинска смъртоносна машина.

Изкачи каменните стъпала, прекоси вестибюла и се присъедини към братята си във фоайето. Без излишни приказки те се въоръжаваха, препасвайки пистолети и ножове около бедрата и под мишниците си.

Докато следваше примера им, ясно си даваше сметка за присъствието на догените, застанали отстрани, с тревога, изписана върху добрите им, благи лица.

Те бяха част от причината, поради която това трябваше да се случи.

Един по един воините минаха през скритата врата под стълбището и поеха по подземния тунел. Отправиха се към тренировъчния център в боен строй, разваляйки го единствено за да минат през складовото помещение и офиса. В коридора доктор Джейн и Мани ги чакаха с носилка и животоподдържащо медицинско оборудване; никой от тях не каза нито дума, докато заедно се отправяха към стрелбището.

Ласитър беше на пост през целия ден и въпреки че се нуждаеше от слънчева светлина, не даваше никакви признаци на изтощение или проблеми в концентрацията, докато стоеше до неподвижното тяло на Кор.

Което определено правеше маратона с „Пънки Брюстър“ от предишната седмица по-лесен за преглъщане.

— Кой ще ми помогне за преместването? — попита Мани, докато избутваше носилката до масата за изтезания на Ви.

Рейдж, Ви и Бъч пристъпиха напред и отключиха стоманените халки, освобождавайки за момент Кор от оковите. Нямаше обаче повод за тревога и то по две причини: първо, останалата част от Братството стоеше наоколо с пистолети в ръце и пръсти на спусъка; и второ, копелето изобщо не беше там, просто безчувствено, неподвижно тяло.

Единствено това, че в глезените му се усещаше лека топлина и че лицето му не беше напълно посивяло, подсказваше, че копелето не се нуждае от яма в земята и надгробен камък.