Звярът

Мери се облегна в стола и се огледа наоколо. Махагоновата маса беше огромна и покрита с цял куп прелестни, лъскави неща; странно как бе свикнала с този лукс, с прислугата, с един стандарт на живот, който толкова превъзхождаше онова, с което беше израснала, онова, което бе очаквала да познае някога, че винаги го бе смятала за нещо, съществуващо единствено в историческите романи.

Мислите й обаче не бяха привлечени от този разкош.

Не, тя бе приковала очи в Зи и Бела. Те седяха срещу нея и беше невъзможно да не ги гледа, докато си подаваха Нала един на друг. Зи избираше хапки от собствената си чиния и ги пъхваше в устичката й. Бела попиваше пухкавата брадичка със салфетка или отместваше крайчеца на фантастичната й розова рокличка с волани настрани, за да не се изцапа. От време на време погледите на двамата родители се срещаха над детето и те си разменяха дума или просто усмивка.

Мери се намръщи, виждайки татуировката на робски вериги около китките и шията на Зи. Бяха толкова тъмни, на фона на загорялата му кожа, зловещо петно, което не можеше да бъде изличено.

Двамата със Зи бяха прекарали доста време край онзи стар котел в подземието, разговаряйки за всичко, което беше понесъл като кръвен роб. Такъв тормоз и малтретиране. Толкова много белези, видими и невидими. Той обаче беше преодолял миналото и си бе съградил красива връзка не само с жената, която обичаше, но и с невероятната благословия, която беше дъщеричката му.

А тя се тревожеше за нещата, случили се в нейния живот! Да, наложило се бе да се грижи за майка си, докато тя умираше. Да, беше се разболяла. Да, беше изгубила способността си да има деца. Ала то бе нищо в сравнение с онова, което Зейдист беше преживял, или с онова, на което бе подложена Бити.

Ако Зи бе в състояние да превъзмогне понесените мъчения и да бъде добър баща на скъпоценното си малко момиченце… Ето това беше сила.

Мери разтърка средата на гърдите си, масажирайки болката, която все така не я напускаше. Е, да, двамата с Рейдж си бяха поговорили сериозно, и естествено, че беше хубаво да знае какво се случва в главата му. Ала скръбта на Рейдж задето не можеха да имат семейство бе като вирус, който тя също бе прихванала. След като престанаха да говорят, след като правиха любов, след като той заспа и онова негово тихичко хъркане се разнесе до нея… тя бе останала будна през целия ден, заслушана в далечния шум на догените, говорещи с приглушени гласове, вдъхвайки едва доловимия лимонов дъх на препарата, с който полираха подовете, заслушана в тихото бръмчене на прахосмукачка в кабинета на Рот.

Изобщо не беше мигнала. Въпросът, на който не си беше направила труда да отговори, отново и отново изскачаше в главата й. И, Исусе, ама че трън в задника беше. Би могла да се закълне, че е надмогнала желанието за дете още преди наистина да го беше почувствала.

Да, стерилността й ги бе спасила, но това не означаваше, че не е загуба…

— Хей.

Тя се отърси, лепна си усмивка и решително се съсредоточи върху храната, която се беше появила в чинията й като с магия. Хм, очевидно си беше сипала ядене, без дори да осъзнае, че го прави.