Огнена светлина

Щорите се повдигат и под тях се появява главата на Уил. Светлите му очи се приковават върху мен.

— Хей — каза той тихо.

— Уил! — Втурвам се към него и задържам щорите, за да може да мине през прозореца. — Какво правиш? Щях да умра от страх.

— Видях сестра ти да тръгва, но реших, че не трябва да чукам на вратата. Майка ти тук ли е?

— На работа е.

Той се усмихва, влиза и ме обгръща леко с ръце.

— Значи си само моя.

Усмихвам се и го прегръщам в отговор. Приятно ми е да знам, че му липсвам, както и той на мен. Макар да се бяхме видели по-рано през деня, аз се чувствам по-силна, когато е до мен и светът тогава не е толкова страшен и съкрушителен.

Сядаме на пода, подпрени на леглото ми. Разговаряме с вплетени ръце. Той ми разказва още за семейството си. За братовчедите си. Дори и за чичовците си и други негови братовчеди. Но онзи, който ме тревожи, е Зендър.

— Той ме мрази в червата си — отбелязва Уил.

— Защо?

Известно време той мълчи, но аз чувствам напрежението му.

— Баща ми и чичовците ми… Те ме фаворизират.

— Защо?

Той въздъхва унило.

— Не искам да говоря за…

— Кажи ми — настоявам аз, решена да разбера причината за конфликта му със Зендър.

— Предполагам, защото съм по-добър в някои неща.

— Какви неща? — питам аз, макар вътрешният ми глас да ми нашепва да спра, да сложа край на тази серия от въпроси, чиито отговори всъщност не искам да знам.

— Аз съм по-добър ловец, Ясинда.

Ръката ми е все още в неговата. Поглеждам надолу към нея. Смаяна съм от това как се е сгушила доверчиво в неговата и усещам пристъп на гадене. Опитвам се да я освободя. Просто защото всичко това ми идва твърде много и не знам как бих могла да го понеса.

Той задържа ръката ми.

— Не искам да те лъжа, Ясинда. Аз съм най-добрият следотърсач в семейството ми. Сякаш съм някак свързан с твоя вид… не мога да го обясня. Това е едно чувство, което ме обзема винаги когато съм близо до…

Кимвам. Сега вече всичко добива смисъл. Начинът, по който реагира онзи ден в коридора — сякаш ме беше почувствал, още преди да ме е видял — потвърждаваше думите му.

— Всичко е наред — промърморвам аз, съзнавайки, че го казвам искрено. Ако това е една от причините да е привлечен към мен, не бих могла да му се сърдя. Не и когато самата аз се нуждая от него като от кислород, за да запазя моето драки живо. — Значи затова си толкова необходим на семейството си.

— Да — той кимва и кестенявата му коса с цвят на мед пада над челото му. — Но никога не съм смятал, че това е правилно. Никога не съм вярвал, че драконите… ъ-ъ, дракитата, са опасни същества, което трябва да бъдат избивани. Както баща ми би искал да мисля. Откакто те видях в планината, престанах да бъда техен следотърсач. Не мога. И няма да го правя.