Огнена светлина

Чак сега тук с Уил осъзнавам, че съм нещо повече. Правилата на моя прайд, на расата ми и на семейството ми не са единственото нещо, което има значение. Аз мога да бъда обичана заради самата мен, драки или не.

— Мислех за теб — прошепвам с чужд глас, който сякаш принадлежи на някой друг. На някой, който е готов да рискува всичко и да последва сърцето си. — Никога не съм спирала да мисля за теб. — И някак си се съмнявам, че някога ще престана.

След това отново съм възнаградена с ръцете му, които са на лицето ми. Устните му са до моите, докосват ме съвсем леко и нежно, но усещам обузданото желание, което се надига във въздуха като буря. Дъхът ми трепти срещу устните му и той ме целува по-пламенно, притиска лицето ми по-силно. За момент си позволявам да забравя за тътнещите ветрове. Докато ръцете му обхождат лицето ми, забивам пръста в твърдата извивка на мускулите му и се наслаждавам на натиска на тялото му.

Устните му стават студени, почти като лед, и аз осъзнавам, че причината не е у него, а у мен. Ставам по-топла. Твърде топла! Със стенание се отскубвам от него, заобикалям кухненския остров и се вкопчвам в края на плота с двете си ръце. Бурните ветрове утихват. Той все още не знае за моите истински способности и предпочитам да не научи за тях по този начин.

Гърдите му се повдигат и спускат, докато си поема хрипливо дъх. Произнася името ми с такъв копнеж, че неволно затварям очи. Когато ги отварям отново, изглежда по-спокоен. Вече не изпитвам предишната нужда да побягна, когато протяга ръка към мен. Очите му обещават закрилата, за която жадувам. След като поема ръката ми, Уил ме повежда отново към всекидневната.

— Кажи ми сега — подканва ме той и блясъкът в очите му подсказва колко отчаяно копнее да научи истината. — Искам да знам всичко за теб.

Но той вече знае. Или поне най-голямата ми тайна. И макар да съзнавам, че заради доброто на прайда и вида ми не трябва да му казвам нищо, не мога повече. Не мога повече да мълча.

Не и когато съм с него. Не мога да оставя нищо скрито. Не и с момчето, което ме защити безброй пъти. В планината. В дома си. Дори онзи ден в училище. Ако искаше да ме нарани, щеше да го е сторил отдавна. Ако ми мислеше злото, нямаше да ме гледа по начина, както ме гледа сега. Не е възможно да се преструва. Не искам нищо повече да застава между нас. Време е за истината.

— Майка ми, Тамра… Те не са като мен. Не са… дракита.

Той ме поглежда объркано, докато взима и другата ми ръка в своята. Впускам се в обяснения за прайда — как живеем, как се преобразяваме. Как еволюцията ни е осигурила най-добрата защита — възможността да приемаме човешки облик.

— Разбираш ли, ние не можем да запазим човешкия си образ, ако сме уплашени или се чувстваме застрашени. Това е защитен механизъм на нашия вид… да се връщаме към истинската си същност, защото така сме по-силни и можем да използваме способностите си. Затова започнах да се преобразявам в тоалетната, когато Бруклин и групата й ни нападнаха.