Огнена светлина

— Липсвах ли ти? — пита тя с обичайната си шеговитост, хвърляйки раницата си на пода и тръшвайки се на леглото до мен, сякаш да се отбива у нас е нещо съвсем обичайно. — Чувствам се като бунтарка, дори само заради това, че те познавам. Всички постоянно ме разпитват дали наистина си запалила Бруклин.

Повдигам вежда.

— Да съм я запалила?

Катрин мушва една възглавница под главата си.

— Това, което се случи, бе доста преувеличено впоследствие. — Устните й трепват в лека усмивка. — Може би в някаква степен благодарение и на мен.

— Много мило. Благодаря ти.

— За нищо.

— Доколкото разбирам, с мен вече е свършено в училище. — И за пръв път този въпрос вече не ми е безразличен. Ако идеята е да остана и да уча тук, няма да е лошо да имам и неколцина приятели. Да не бъда аутсайдер. Особено като се има предвид, че това е важно и за успеха на Тамра в училище.

— Шегуваш ли се? Ти си герой! — Този път Катрин се усмихва широко. — Мисля, че имаш шанс да бъдеш кралица на бала идната есен.

Усмихвам се тихо и се замислям над думите й. Идната есен. Дали ще съм тук тогава? С Уил? Твърде е хубаво, за да е възможно.

— И така… — започва Катрин, играейки си със спиралата на една от тетрадките ми. — Рътлидас отсъстваше днес.

— Нима? — отвръщам аз, опитвайки се да звуча безгрижно.

— Да — казва тя провлечено, докато синьо-зелените и очи се взират многозначително в мен. — Но братовчедите му си бяха на училище, което означава, че не е бил с тях. Чудя се… — Тя накланя леко глава и дългите кичури на бретона й падат ниско над челото й — … къде ли може да е бил?

Свивам рамене и започвам да чопля олющения край на молива си.

— Знам какво мисли Зендър за това.

Погледът ми се плъзва отново към нея.

— Зендър разговаря с теб?

— Странно, нали? Може би дните ми на аутсайдер са вече към края си?

— И къде според него е бил Уил?

— С теб, разбира се.

— С мен? — Навлажнявам устните си. — Така ли каза?

— Ами, общо взето, да. И очакваше от мен да го потвърдя, когато ме притисна в един ъгъл в класната стая.

Преглъщам неспокойно. Очевидно няма изход. Зендър продължава да смята, че знам прекалено много и връзката ми с Уил няма да промени мнението му по този въпрос.

— Защо този тип те преследва? — пита Катрин.

— Не знам — отвръщам, свивайки рамене.

— Да, той определено ме плаши. Напомня ми за бившето гадже на майка ми, Чад. Лицето му има същия налудничав израз като него. Накрая трябваше да поискаме да му бъде издадена ограничителна заповед.

— Не мисля, че в случая ще се стигне до това.

Катрин поклаща глава и в очите й се чете мъдрост, която е придобила твърде рано за възрастта си.

— Човек никога не знае, Ясинда. Не знаеш нищо за никого. Това е самата истина.

— Да — промърморвам аз и в този момент ми се иска да мога да видя света и всичките му обитатели такива, каквито наистина са. Без лъжи, без преструвки, без маски. Но тогава животът ми няма да продължи особено дълго, ако трябва да се разделя със собствените си маски.