Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Ден шести — вечерта
От много години се каня да дойда в това градче край морето. Слушал съм различни хора да разказват колко приятно са прекарали ваканциите си тук, а и мисис Саймънс в „Чудото на Англия“ го нарича „град, в който посетителят може да се забавлява дни наред, без да му омръзне“. Тя дори специално споменава кея, по който се разхождам вече половин час, и горещо препоръчва да бъде видян вечер, когато е осветен от многобройни разноцветни крушки. Само преди миг научих от един служител, че светлините ще бъдат запалени „съвсем скоро“, и затова реших да седна на тази пейка и да изчакам събитието. Оттук мога чудесно да наблюдавам как слънцето залязва над морето и макар че все още има достатъчно дневна светлина — денят беше великолепен, — по брега започват да се появяват светлинки. Междувременно кеят е все така многолюден. Зад мен постоянното трополене на безброй човешки стъпки върху дъските не спира нито за секунда.
Пристигнах в града вчера следобед и реших да остана още една нощ, за да разполагам с цял ден за почивка. И трябва да призная, изпитах истинско облекчение, че няма да шофирам. Наистина да пътуваш с кола също е приятно, но след известно време омръзва. Във всеки случай спокойно мога да си позволя да остана и днес, защото ако утре сутринта тръгна рано, ще стигна в Дарлингтън Хол за следобедния чай.
Изминаха два дни от срещата ми с мис Кентън в чайния салон на хотел „Розова градина“ в Литъл Комптън. Защото всъщност точно там се видяхме, като мис Кентън силно ме изненада с появата си в хотела. Бях се наобядвал и просто убивах времето, гледайки дъжда през прозореца, когато човек от персонала дойде да ме уведоми, че някаква дама ме чака на рецепцията. Излязох във фоайето, но не зърнах нито едно познато лице. Тогава администраторката се обади: „Дамата е в чайния салон, сър.“
Минах през посочената ми врата и се озовах в помещение, запълнено от зле подхождащи си фотьойли и малко на брой масички. Вътре нямаше никой друг освен мис Кентън, която се изправи, усмихна се и ми протегна ръката си.
— А, мистър Стивънс, колко ми е приятно, че ви виждам отново.
— Мисис Бен, това наистина е чудесно.
Бе изключително мрачно поради дъжда, затова преместихме два фотьойла близо до еркерния прозорец. И ето така мис Кентън и аз разговаряхме през следващите два часа, потопени в сивкавия здрач, а дъждът продължаваше ритмично да плющи вън на площада.
Тя, естествено, беше поостаряла, ала поне в моите очи изглеждаше все така изящна. Фигурата й бе останала слаба, стойката — изправена както винаги. Не беше загубила и навика да държи главата си леко наклонена, сякаш вечно предизвикваше някого. Разбира се, на слабата светлина, която падаше върху лицето й, не можех да не забележа появилите се тук-там бръчици, но като цяло тази мис Кентън, която седеше срещу мен, удивително приличаше на човека, който обитаваше спомените ми през годините. С една дума, беше ми изключително приятно да я срещна отново.
През първите двайсетина минути бих казал, че си разменяхме реплики, характерни по-скоро за разговор между непознати; тя учтиво ме разпитваше как е минало пътуването ми, приятно ли прекарвам почивката си, кои градове и забележителности съм посетил и така нататък. Колкото повече разговаряхме, толкова по-настойчиво започваше да ми се струва, че забелязвам и други, макар и незначителни промени, които времето беше оставило върху нея. Например мис Кентън ми изглеждаше някак по-бавна. Възможно е това да се дължи на умиротворението, което идва с възрастта, и аз упорито се опитвах да го възприемам точно по този начин. Но все пак не можех да се отърся от усещането, че онова, което виждах пред себе си, в крайна сметка беше умора от живота; искрицата, която преди я правеше толкова жизнена и понякога дори избухлива, сега сякаш беше изгаснала. Даже ми се струваше, че когато не говореше, когато лицето й беше спокойно, на моменти зървах тъга в изражението й. Може обаче и да грешах.