Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Разбира се, човекът говореше фигуративно, ала ми стана интересно, че думите му толкова бързо се оказаха верни и в най-буквалния смисъл. Вероятно е седял до мен известно време, без да го видя — толкова бях погълнат от спомена за срещата ми с мис Кентън преди два дни. Дори, мисля, че изобщо не забелязах присъствието му на пейката, докато той не обяви високо:
— Морският въздух е изключително полезен.
Вдигнах поглед и съзрях един много набит мъж, който наближаваше седемдесетте, облечен с доста износено сако от туид и разкопчана на врата риза. Беше се загледал някъде над водата, може би в чайките далеч напред, и изобщо не бях убеден, че говори на мен. Но понеже никой не му отвърна, а и наблизо нямаше кой друг да го стори, рекох:
— Да, сигурен съм, че е така.
— Лекарят казва, че е полезен, и аз идвам тук винаги щом времето позволява.
Мъжът продължи да ми разказва за различните си заболявания, като рядко откъсваше очи от залеза, колкото да кимне или да ми се усмихне. Всъщност започнах да му обръщам внимание чак след като спомена, че допреди три години, когато се пенсионирал, е бил иконом в някаква къща недалеч оттук. Поразпитах го и установих, че става дума за малка къща, в която е бил единственият редовен служител. Позаинтересувах се дали някога е ръководил истински персонал, може би преди войната, но той отговори:
— О, тогава бях просто лакей. Не притежавах квалификацията за иконом в онези години. Никога няма да повярвате какво означаваше да управляваш огромните домакинства, каквито ги имаше тогава.
В този момент реших, че е редно да разкрия самоличността си, и макар че не съм сигурен дали Дарлингтън Хол му говореше нещо, събеседникът ми изглеждаше силно впечатлен.
— А аз се опитвах да ви обяснявам — рече той през смях. — Добре че ме спряхте навреме, преди да съм се изложил съвсем. Това показва как никога не знаеш на кого ще попаднеш, когато започнеш да разговаряш с непознат. Значи сте имали много подчинени. Преди войната, става дума.
Човекът беше симпатичен и проявяваше истински интерес, затова, признавам, че се поувлякох да му разказвам за Дарлингтън Хол в миналото. Най-вече се постарах да му предам малко от така наречената „квалификация“, необходима за провеждането на големи събития, каквито често имахме в имението. Дори мисля, че му разкрих някои от професионалните си „тайни“, с чиято помощ изтръгвах неподозирани способности от подчинените си, както и различни „фокуси“, с които икономът като магьосник кара нещо да се случи точно където и когато трябва, без гостите да подозират за огромните и сложни маневри зад операцията. Както споменах, събеседникът ми бе видимо заинтригуван, но след известно време реших, че съм казал достатъчно, и заключих с думите:
— Разбира се, днес, при новия ми работодател, нещата са съвършено различни. Той е американец.
— Американец значи? Е, сега те са единствените, които могат да си го позволят. И така, вие останахте с къщата. Част от цената на сделката. — Мъжът се обърна и ми се усмихна.
— Да — съгласих се и също се засмях. — Част от цената на сделката.
Човекът отново отправи поглед към морето, пое дълбоко въздух и го изпусна доволно.
— Истината, разбира се, е — обадих се след малко, — че дадох най-доброто от себе си на лорд Дарлингтън. Отдадох му най-доброто, на което бях способен, и сега… сега установявам, че не ми е останало много за даване.
Мъжът не отговори, но кимна, затова продължих:
— Откакто пристигна новият ми работодател, мистър Фарадей, правя всичко възможно, действително всичко възможно, за да му осигуря онова обслужване, което бих желал да има. Опитвам се и се опитвам, ала каквото и да сторя, установявам, че съм далеч от някогашните си стандарти. Все повече грешки се появяват в работата ми. Сами по себе си — съвсем дребни. Поне засега. Но такива, каквито никога не бих допуснал преди, и аз знам какво означават. Господ ми е свидетел колко се старая, а полза няма. Каквото съм имал, съм го дал. Отдадох всичко на лорд Дарлингтън.
— Мили боже, недейте така, приятелю! Ето, искате ли кърпичка? Мисля, че я сложих… А, ето я. И е сравнително чиста. Само веднъж съм си издухал носа тази сутрин. Избършете се, приятелю.
— И таз добра, не, благодаря, всичко е наред. Съжалявам. Боя се, че пътуването ме е изморило. Безкрайно съжалявам.