Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Това бе единственият път, в който споменахме за лорд Дарлингтън. Иначе си бъбрехме все за приятни неща и двата часа, които прекарахме в чайната на хотела, бяха действително щастливи. Спомням си, че междувременно влизаха и други хора, сядаха за малко и си излизаха, ала нито за миг не ни попречиха. И действително човек трудно би повярвал, че са изминали цели два часа, но мис Кентън погледна часовника върху камината и каза, че се налага да се прибира. Щом разбрах, че ще трябва да върви в дъжда до автобусната спирка, която се намираше извън селото, аз настоях да я закарам дотам с форда и след като от рецепцията ни дадоха чадър, ние излязохме заедно.
Около колата се бяха образували големи локви, така че малко помогнах на мис Кентън, за да успее да се качи. Скоро обаче вече се движехме по централната селска улица, после магазините изчезнаха и се озовахме сред открито поле. Мис Кентън, която дотогава мълчаливо седеше и наблюдаваше гледката, се обърна към мен и рече:
— Защо се усмихвате така лукаво, мистър Стивънс?
— О… трябва да ме извините, мисис Бен, просто си припомнях някои неща, които ми бяхте написали в писмото си. Леко се разтревожих, когато ги прочетох, но сега разбирам, че нямам никакви сериозни основания за това.
— О? И какви неща по-точно имате предвид, мистър Стивънс?
— О, нищо специално, мисис Бен.
— О, мистър Стивънс, вие трябва да ми кажете!
— Ами например, мисис Бен — отговорих през смях, — на едно място вие заявявате… момент да си припомня… „остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен“. Или нещо от този род.
— Наистина ли, мистър Стивънс? — възкликна тя и също се позасмя. — Не е възможно да съм писала такова нещо.
— Напротив, мисис Бен. Спомням си го съвсем ясно.
— Мили боже! Е, може би има дни, в които се чувствам точно така. Ала те бързо отминават. Искам да ви уверя, мистър Стивънс, че животът ми изобщо не е празен. Ето сега с нетърпение очакваме първото си внуче, което сигурно няма да бъде последно.
— Да, това е прекрасно.
Известно време пътувахме мълчаливо. После мис Кентън попита:
— А какво ще стане с вас, мистър Стивънс? Какво ви очаква за в бъдеще в Дарлингтън Хол?
— Е, каквото и да е, мисис Бен, сигурен съм, че няма да е пустота. Де да беше. Но не, само работа, работа и още работа.
И двамата се разсмяхме. Мис Кентън ми посочи автобусната спирка, която се виждаше отпред. Когато наближихме, тя каза:
— Ще постоите ли с мен, мистър Стивънс? Автобусът ще дойде след няколко минути.
Дъждът все още валеше силно. Слязохме от колата и бързо се скрихме в заслона. Той беше изграден от камък и имаше керемиден покрив — въобще изглеждаше много стабилен, какъвто и трябваше да бъде сред това открито поле. Вътре боята се лющеше отвсякъде, иначе беше чистичко. Мис Кентън седна на пейката, а аз останах прав, за да не пропусна автобуса. От другата страна на пътя се виждаха все същите пусти поля и безкраен низ от телеграфни стълбове, които изчезваха в далечината.
След като мълчаливо почакахме няколко минути, най-после събрах кураж да заговоря:
— Извинете ме, мисис Бен, но може би отново няма да се срещнем още дълго. Ще ми позволите ли да ви попитам нещо доста лично? Нещо, което не ми дава покой от известно време.
— Разбира се, мистър Стивънс. В края на краищата ние сме стари приятели.
— Действително, както казвате, ние сме стари приятели. Просто исках да ви попитам, мисис Бен. Моля ви, не ми отговаряйте, ако не желаете. Но истината е, че от това, което сте ми писали през годините и особено в последното писмо, съм останал с впечатлението, че сте… как да се изразя… доста нещастна. Чудех се дали с вас не се отнасят грубо. Простете ми, ала това е нещо, което отдавна ме притеснява. Щях да се чувствам последен глупак, ако след като съм изминал дълъг път и съм ви видял, поне не съм ви попитал.
— Мистър Стивънс, недоумявам защо усещате такова неудобство. Та нали затова сме стари приятели. Между другото, вашата загриженост искрено ме трогна. И държа напълно да ви успокоя. Съпругът ми никога не се е отнасял зле с мен. Той нито е жесток, нито избухлив.
— Трябва да ви призная, мисис Бен, че камък падна от плещите ми.
Подадох се навън в дъжда и се заоглеждах за автобуса.
— Виждам, че отговорът ми не ви удовлетвори, мистър Стивънс — обади се мис Кентън. — Не ми ли вярвате?
— О, не е това, мисис Бен, изобщо не е това. Просто фактът, че през всичките тези години не сте била щастлива, си остава. Искам да кажа… надявам се да ми простите… но няколко пъти взимахте решение да напуснете съпруга си. Щом той не се отнася лошо с вас, тогава… да си призная, причината за вашето нещастие ме озадачава.