Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамерикански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца, чийто обем е едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако се е навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма ви да се заемете с мащабно отглеждане на кален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора), а и досегът с него може да ви докара някой и друг обрив.

Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата се е появила в началото на III в., но ролята й е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук се е появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, а с появата и на фасула (ок. 1100 г.) мексиканската триада от земеделски култури — царевица, фасул и тиква — е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което се е увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им „васали“. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането на далеч по-продуктивната мексиканска триада, но в други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните „жълъдови“ и „летни“ тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия.

Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може и да изглежда удобен за високо продуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи). Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време — няколко хилядолетия, — за да проучат кои от местните диви растения са и потенциални земеделски култури (каквото и да означава това).