Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посеви, те вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по време на европейската колонизация и за които е доказано, че са били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно — пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa, ореховото дърво Canarium indicum и гигантското блатно таро, както и различни ядивни тревни стръкове, коренчета и зеленчуци. Култивирането на хлебното дърво и кореноплодните ямс и (обикновено) таро най-вероятно също си е местно начинание, макар и този извод да не е съвсем сигурен, тъй като дивите им предци не се ограничават само с Нова Гвинея, а се срещат в целия тихоокеански регион до Югоизточна Азия. Засега все още не разполагаме с достатъчно данни, които биха могли да разрешат въпроса дали те са били култивирани в Югоизточна Азия, както гласи традиционният възглед, или самостоятелно (та дори и само в рамките на Нова Гвинея).

Оказва се обаче, че новогвинейската флора и фауна страдат от три сериозни недостатъка. Първо, тук не е била усвоена нито една житна култура, за разлика от Плодородния полумесец, Сахел и Китай, където са били култивирани някои от най-насъщните. Със своето ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони (Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия), където фермерите също наблягат най-вече на кореноплодните, но са успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано „Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицит на суров изходен материал: в Нова Гвинея не вирее нито едно от 56-те едросеменни диви тревисти в света.