Колосът от Маруси [bg]

След като веднъж си се озовал сред руините, цялото усещане се променя. Сега огромният плинт на Акрокоринт се очертава ясно, линиите са плавни и успокояващи, той прилича на гигантски мегалит, покрит с гъсто руно. Всяка следваща минута придава на гледката нов блясък, нова мекота. Даръл беше прав: има нещо тлъсто, чувствено и розовеещо в Коринт. Това е смърт в своя разцвет, смърт насред сладострастна, вихреща се поквара. Колоните на римския храм са тлъсти; те са почти ориенталски като пропорции, тежки, ниски, вкопани в земята, наподобяващи краката на слон, поразен от амнезия. Навсякъде е видима тази пищност, презрялост, подчертана от розовата светлина, струяща от залязващото слънце. Спускаме се към извора, намиращ се дълбоко в земята, като скрит храм, тайнствено кътче, което напомня за Индия или Арабия. Над нас е дебелата стена, ограждаща това древно място. В небето се оформя чуден атмосферичен дует; към слънцето, превърнало се в огнена топка, се присъединява луната и в потока от бързо менящи се съзвучия, родени от срещата на двете небесни светила, руините на Коринт искрят и вибрират със свръхестествена красота. Ефектът е един — неочакван дъжд от звездна светлина.

Обратният път минава през един друг свят, защото заедно с тъмнината откъм морето се надига и мъгла. Низ от миниатюрни, трепкащи светлинки очертава крайбрежната линия отвъд залива, където планините се извисяват спокойни и сънливи. Коринт, новият Коринт, е облян от студена пот, която прониква до костите.

Малко по-късно, докато търсим ресторант, решаваме първо да направим бърза разходка из града. Не ни остава нищо друго, освен да тръгнем по някоя от широките улици, които не водят наникъде. Вечерта преди Коледа е, ала нищо не подсказва, че някой знае това. Приближаваме се към самотна къща, осветена от опушена керосинова лампа, и изведнъж спираме, сепнати от странни звуци на флейта. Ускоряваме крачка и заставаме в средата на улицата, за да се насладим на изпълнението. Вратата е отворена, вижда се стая, пълна с хора, вторачени в недодяланата фигура на човека, който свири. Мъжът изглежда екзалтиран от собствената си музика, музика, каквато никога преди не съм чувал и вероятно няма и да чуя. Прилича на чиста импровизация и стига дробовете му да не го предадат, край може би няма да има. Това е музиката на хълмовете, дивата мелодия на самотника, който не притежава друго освен инструмента си. Това е първичната музика, за която няма написани ноти и която не се нуждае от ноти. Тя е дива, тъжна, завладяваща, изпълнена с копнеж, с предизвикателство. Не е предназначена за човешки, а за Божи уши. Това е дует, в който единият инструмент мълчи. В миг мъж с колело приближава до нас, слиза и сваляйки шапка, учтиво пита дали не сме чужденци, дали не сме пристигнали тъкмо днес. Той разнася телеграми и в ръката си държи съобщение за някаква американка, така казва. Даръл се засмива и иска да види съобщението. Коледно поздравление за графиня Фон Ревентлов121. Прочитаме го — на английски е — и му го връщаме. Мъжът потегля, взирайки се в тъмното подобно на скаут, несъмнено готов да пресрещне всяка следваща висока жена с руса коса, облечена като мъж. Тази случка ме подсеща за собствените ми дни в телеграфната компания, за една зимна нощ, в която се натъкнах на служител, бродещ из улиците на Ню Йорк като замаян с куп неразнесени съобщения в ръка. Забелязвайки празния му поглед, аз го отведох обратно в канцеларията и там научих, че липсвал от два дни и две нощи. Бе посинял от студ и врещеше като маймуна. Когато разтворих палтото му, за да проверя дали в някой от вътрешните джобове няма още телеграми, открих, че под овехтелия костюм беше гол. В един от джобовете намерих списък с музикални произведения, който явно бе написал собственоръчно, след като излизаше, че той е техният композитор. Всичко приключи в болницата „Белвю“, където беше обявен за луд.