Колосът от Маруси [bg]

Няколко месеца преди войната да избухне, аз реших да си устроя дълга ваканция. Най-малкото защото отдавна ми се искаше да посетя долината на река Дордон1. И тъй, стегнах пътната си чанта и хванах влака за Рокамадур, където пристигнах рано една сутрин, по изгрев-слънце, докато луната все още ярко блестеше. Това си беше проблясък на гениалност от моя страна — да се разходя покрай Дордон, преди да се гмурна в ослепителния и древен свят на Гърция. Дори самата възможност да хвърлиш един поглед към черната, обвита в мистерия река от красивите възвишения в покрайнините на Дом е шанс, за който можеш да бъдеш благодарен през целия си живот. За мен тази река и тези места принадлежат на поета Райнер Мария Рилке. Те не са нито френски, нито австрийски, нито дори европейски — това е магическо кътче, чиито граници са очертани от поетите, и те са единствените, които биха могли да предявят претенции към него. Това е най-близкото до рая кътче, като частица от Гърция. Нека го наречем „рая на французина“ в името на компромиса. Всъщност мястото сигурно си е било рай в продължение на много хиляди години. Мисля, че е било такова и за кроманьонеца, въпреки че вкаменелостите из огромните пещери говорят за едни по-скоро озадачаващи и ужасяващи условия на живот. Вярвам, че кроманьонецът се е заселил тук, защото е бил изключително умен и е имал силно развит усет за красота. Вярвам, че и религиозното чувство му е било присъщо и е разцъфнало тук, макар той да е живял като животно в пещерните дълбини. Вярвам, че тази вълшебна и спокойна част на Франция винаги ще бъде свещено за човека място, а когато градовете убият поетите, ще стане убежище и люлка за идните поети. Повтарям: за мен бе особено важно да зърна Дордон; тя ми дава надежда за бъдещето на човечеството, за бъдещето на самата Земя. Един ден Франция може би няма да съществува, но Дордон ще продължава да живее, също като мечтите, които вдъхват живот на човешката душа.

В Марсилия се качих на кораб за Пирея. Приятелят ми Даръл трябваше да ме посрещне в Атина и да ме отведе до Корфу. На борда имаше много левантийци. Веднага предпочетох тях пред американците, французите и англичаните. Изпитвах силно желание да разговарям с араби, турци, сирийци и други подобни люде. Бях любопитен да разбера как те гледат на света. Пътуването ни продължи четири или пет дни, предоставяйки ми достатъчно време да се запозная с онези, за които копнеех да науча нещо повече. Съвсем случайно първият, с когото се сприятелих, беше грък, студент по медицина, който се връщаше от Париж. Общувахме на френски. Първата вечер говорихме до три или четири сутринта, най-вече за Кнут Хамсун, по когото, както установих, гърците бяха луди. В началото ми се струваше странно да обсъждаме този гений на Севера, докато плаваме в топли води. Ала разговорът веднага ми показа, че гърците са хора ентусиазирани, любознателни и страстни. Страст — това бе нещо, което дълго време ми беше липсвало във Франция. И не само страст, но и противоречивост, обърканост, хаотичност — всички тези истински човешки качества, които аз преоткрих и оцених наново в личността на новия си приятел. И благородството. Едва ли не си мислех, че то е изчезнало от лицето на земята. И ето ни двамата — грък и американец, имащи нещо общо и все пак две напълно различни същества. Това беше един прекрасен досег със света, който предстоеше да се открие пред очите ми. Вече бях очарован от Гърция и гърците още преди да съм съзрял тази страна. Можех да предположа, че те са приветливи и гостоприемни хора, с които е лесно да общуваш и да се спогаждаш.