Проклятието на инките [bg]

- Вярваш ли, че са държали тук останките на вла­детелите си? - попита Чад. - И че при специални случаи са изваждали труповете и са ги носели на ве­черя? - Чад порови пръстта с върха на обувката си.

- Звучи малко странно, нали?

Хелена кимна.

- Така е.

- Едно знам за хората - продължи Чад. - Те искат да оставят спомен за себе си... а не да ходят в гроби­щето и да мъкнат старите кокали на дядо си на вече­ря, така че той да обере цялата слава.

Хелена отново се загледа в триъгълния вход. Като се вземе предвид, че инките не са имали писменост и че това място е било изоставено стотици години пре­ди да бъде преоткрито, бе невъзможно да се разбере как някой може да знае каквото и да било за него.

Много от заключенията за Мачу Пикчу, които бе направил Хайръм Бингам в автобиографията си, на­пълно се различаваха от онова, което казваше Пабло. Хелена реши, че истината сигурно е някъде по сре­дата или пък е съвсем различна. Беше открила също­то несъответствие и когато посети Египет. Случваше ѝ се да слуша как двама гидове разказват напълно различни неща на две групи за една и съща статуя. Когато ставаше дума за древна история, единствени­те хора, които знаеха истината, бяха мъртви. Нататък започваха интерпретациите и предположенията.

Чад подаде на Хелена бутилка вода.

- Не бива да се обезводняваш - отново каза тя.

Хелена махна капачката и отпи дълга глътка. След влизането в светилището имаше кисел вкус в устата и с радост искаше да се отърве от него.

Отиде до самия край на площадката и погледна надолу към дълбоката долина. Речното корито бе потънало в мътна сянка. Над разпенената Урубамба се стелеше бяла мъгла. Тя се обърна към Наблю­дателницата, намираща се на двайсетина тераси над тях на билото. Зад града зловещо се издигаше великолепният връх Мачу Пикчу, осветяван почти хоризонтално от слънцето. Класическата планина с отвесните скали и остър връх бе почти оживяла от цветовете. От това разстояние перуанският флаг на върха изглеждаше като мъничко петънце, увиснало в неподвижния въздух.