Царство от Мед

— Заради семейството ти ли е? — Когато Али направи физиономия, по лицето на кайда се изписа съчувствие. — Не остана в палата и ден, Али. Защо не си отидеш у дома и не се опиташ да говориш с тях?

— Аз съм си у дома — отвърна Али. — Баща ми искаше да бъда отгледан в Цитаделата, нали така?

Докато говореше, погледът му падна върху двама стражи, които излизаха на дежурства. И двамата носеха униформи, които бяха кърпени неведнъж, само единият имаше зулфикар.

Али поклати глава, мислейки си за накитите на Мунтадир и разточителния поднос със сладкиши. Очевидно бе, че не само той бе забелязал това несъответствие; откакто беше пристигнал в Цитаделата, бе дочул немалко недоволстващи коментари. Ала, макар да подозираше, че част от финансовите неволи на Девабад можеше да бъдат проследени до тихата намеса на аяанлийците (Муса беше намекнал нещо такова), силно се съмняваше, че обикновените войници можеха да видят толкова надалече. Те бяха виждали единствено пируващите девабадски благородници и презадоволените обитатели на палата. Определено не изглеждаше така, сякаш винят него; бяха го приели топло, само с някоя и друга закачка за намалените дажби от леща и хляб, които той също делеше с тях.

Оживление край главната порта привлече вниманието му. Погледна натам и видя как няколко войници забързаха към входа… само за да се дръпнат назад в неорганизирана групичка; неколцина се препънаха, свеждайки очи към земята.

Една-единствена жена прекрачи вътре. Висока, със стройно изящество, което Али разпозна мигновено, тя носеше абая с цвят на среднощ, обшита с гроздове от диаманти, които грееха като звезди. Дълга, сребърна шайла[10] закриваше лицето й, оставяйки открити единствено сивозлатните й очи.

Сърдити сивозлатни очи. Те се впиха в лицето на Али, а после тя вдигна ръка, при което златни гривни и перлени пръстени проблеснаха на светлината на слънцето, за да направи един-единствен груб, подканящ жест, преди да се обърне рязко и отново да излезе.

Уаджид го погледна.

— Това сестра ти ли беше? — По лицето му се изписа тревога. — Надявам се, че всичко е наред. Тя почти никога не напуска Двореца.

Али се прокашля.

— Аз… възможно е да съм дошъл в Цитаделата, без да се отбия да я видя… нито пък майка ми.

Али не беше вярвал, че девабадският кайд — огромен мъж, който с гордост носеше своите събирани в продължение на два века бойни белези — би могъл да пребледнее така.

— Не си отишъл да видиш майка си? — Дръпна се назад, сякаш искаше да се раздалечи физически от онова, което щеше да се случи с Али. — По-добре не й казвай, че съм те оставил да отседнеш тук!

— Предател.

Али се намръщи, ала не можеше да отрече трепета на страх, който почувства, когато тръгна след сестра си.

Зейнаб вече седеше в носилката си, когато той се покатери вътре и пусна завесата.

— Ухти, наистина не…

Сестра му го зашлеви през лицето.

— Ти, неблагодарно магаре — процеди, отмятайки шайлата от лицето си. — Пет години се мъча да ти спася живота, а ти не можеш да си направиш труда да дойдеш да ме видиш? А после, когато най-сетне те открих, смяташ да ме поздравиш с лекция върху благоприличието? — Тя отново вдигна ръка, този път свита в юмрук. — Ти, самомнително…