Абсолютен контрол [bg]

Танк седна на любимото си високо столче и вдигна ръка.

- Беше дълъг ден, Педрито - повика го той и си поръча една бира на испански. - Уна сервеса, пор фавор.

Беше успял да издържи цял ден, без да пие. Или почти цял ден, не че някой му ги броеше. Ако Мери Грант не искаше той да разследва, нямаше нищо против. Нямаше да бърза, щеше да се добере до още доказателства какво прикриват Едуард Мейсън и Дон Бенет. Добрите истории искаха търпение. Колко време беше нужно на Удуърд и Бърнстейн за аферата „Уотъргейт“? Година? Две?

Педро сложи бутилка бира „Текате“ на бара и наля щедро количество текила в малката чашка. Златистата течност преливаше през ръбовете.

- Четвъртък на спомените, мой човек. Забрави ли да си донесеш стария футболен екип?

- Оставих го у нас.

- Без него никой няма да знае кой си.

- Благодаря ти - каза Танк и хвана бирата. - Оценявам доверието ти.

- Имам нещо за теб - рече Педро.

- Бутилка „Ла Фамилия“?

- Тц. Нещо, за което говорихме.

Педро бръкна под бара и извади плетена кожена нагайка.

- Не е точно като файтонджийски камшик, но почти. Твой е. Да ти помогне да разбереш какво да правиш сега, когато вече не си журналист.

Педро се отдалечи да обслужи друг клиент, преди Танк да може да му отговори. Танк остави нагайката на бара и надигна бирата. Кой пък беше казал, че вече не е журналист? Ал Солетано? Мери Грант? Едуард Мейсън?

Ако си журналист, какво правиш в „При Педро “?

Танк огледа нагайката. Журналистът си следи източниците и събира улики и доказателства. Изравя истината, без значение колко хитро е скрита. Не се отказва, докато не измъкне цялата история. Журналистът има свещен дълг към истината.

Някога беше вярвал във всичките тези глупости. А сега? Той прокара пръст по камшика, сякаш чакаше да му отговори.

Джолана се промъкна в „При Педро“ през задната врата. Заведението беше оскъдно осветено и му трябваха няколко секунди, за да могат очите му да привикнат. Първото, което забеляза, беше шарената пластмасова риба, която висеше под тавана, а после видя и рисунките на испански звезди върху кадифе. Истинска класа. Бяха заети само няколко маси, но нито един от хората по тях не отговаряше на описанието на Потър.

Откъм бара се чуваше глъчка. Той прекоси помещението и надникна иззад ъгъла. Тук беше пълна лудница от студенти, млади работещи хора, имаше дори и няколко старци. Мнозина бяха със старомодни дрехи и прически. Забеляза табелата „Четвъртък на спомените“ и „Бири - 1 долар“.

Джолана си проби път през тълпата, като гледаше да не привлича внимание и внимателно оглеждаше помещението. Искаше да открие Потър, това беше неговият шанс. Нямаше дарба като Къртицата, не беше електроинженер или разбиван на кодове, нито пък му се удаваше нещо техническо. Не беше учил в „Харвард“ или Масачузетския технологичен институт, но не беше и тъп.

Уилям Хенри Макнеър, или Джолана, както го знаеха приятелите, беше горд випусник на гимназията „Кинг Колидж“ на булевард „Дрексел“ в Чикаго. Не просто завърши, а завърши с отличие. На дипломата му точно под името пишеше сит laude на латински. С отличие. Това нямаше особено значение, когато майка ти не изтрезняваше от сутрин до вечер, а баща ти лежеше в затвора „Джолиет“. Никой в семейството му дори не беше и помислял за колеж.