Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
- Автор: Марли Мишел
- Серия: Музи #8
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543573950
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Мадмоазел Коко и ароматът на любовта». Краткое содержание книги:
Сякаш отгатнал мислите ѝ, Дмитрий заговори сериозно:
— В двора в Петроград и в Москва срещнах много дами от благороден произход, също в Париж, Лондон и другите европейски градове, но не познавам нито една, която да притежава толкова сигурен усет за елегантност и стил като теб. Ти ме порази, Коко. Момиче с твоята история да стане моден съветник на най-отбраното общество — това е повече от забележително.
Снеговалежът се засили. През пелената от снежинки Габриел го погледна с безкрайна благодарност, вложи в погледа цялата си душа. Нима този изпълнен с разбиране мъж ѝ беше изпратен от съдбата, или може би от самия Бой от небето?
Той отговори на погледа ѝ. След малко ѝ се усмихна ободрително.
— Хайде да се върнем при колата. Каза, че искаш да отидеш в Мулен и във Виши. Да тръгваме, преди да ни затрупа снегът.
— Няма да ни затрупа — увери го тя.
И наистина — бялата снежна пелена не се задържаше. Снежинките оставяха върху паважа влажен, хлъзгав налеп, камъните блестяха синьо-сребърни като стоманата, от която изработваха ножовете в Тиер.
— Въпреки това ще тръгваме. Прав си. Казах всичко.
„Поне за днес“, добави мислено тя.
Отвъд градските стени снегът се бе задържал. Гумите на автомобила изтегляха тъмна следа през бялата покривка. Дмитрий шофираше съсредоточено и внимателно, за да избегне подхлъзване. Мълчеше и мълчанието му бе приятно за Габриел, защото беше сигурна, че причината не е историята на живота ѝ, а твърде зимното за април време. Прие тишината като необходимост, не като товар.
Според нея беше истинска сензация, че Дмитрий прие разказа за детството ѝ с такова спокойствие. Сякаш бе подозирал, че създадената от нея легенда е измислица. Докато се питаше какво го е навело на такива подозрения, монотонното бръмчене на двигателя и чистачките я унасяха. След облекчението от разкриването на истината дойде оловно тежка умора. Клепачите ѝ натежаха и тя заспа…
Събуди я добре познатият глас:
— Добър ден, мадмоазел. — Побутна я внимателно. — Стигнахме Виши.
Габриел разтърка челото си с два пръста, за да прогони главоболието, породено навярно от неудобната ѝ поза, докато бе спала. Погледна скептично през прозореца, напръскан с дъждовни капки, и позна фасадата на казиното в стил нов барок. Отпред се простираше грижливо поддържана морава. Алеята, която прекосяваше така наречения „Парк на изворите“, беше изпъстрена с локви и посетителите се стараеха да ги избягват. Дузини черни чадъри предпазваха елегантно облечените минувачи. Дамите и господата отиваха до залата за минерална вода в другия край на парка, където под купол от плочки в ориенталско синьо и златно получаваха чаша здраве. Габриел беше идвала тук преди петнайсет години, но пазеше жив спомен за мястото и не очакваше нещо да се е променило.
Виши беше най-големият лечебен курорт във Франция. През сезона тук се събираха представители на висшето общество и дори Голямата война не бе успяла да промени навиците им. В Париж говореха много за термалните води, но Габриел не се поддаваше на магията им. Сезонът все още не бе настъпил, въпреки това имаше много хора. Навярно щяха да ги познаят още с излизането им от колата. Или поне Дмитрий веднага щеше да бъде разпознат от аристократите.
— Слизаме ли? — попита той, привидно любопитен да разгледа мястото. Демонстрираше изкуствена веселост, безсилна да прикрие вътрешното му напрежение.
Габриел го погледна учудено. Да не би да се опасяваше, че тя ще го компрометира? Тази мисъл я уплаши.
В Тиер той я бе изслушал търпеливо, реагира на произхода ѝ с нежно разбиране. Това я зарадва. Възможно ли е да си е променил мнението само след трийсет и пет километра, докато тя е спала безгрижно? „Добре познатата обстановка едва ли е в състояние да го превърне в сноб от най-лошия тип“ — помисли си тя.
А може би все пак? Ами ако се е излъгала в него? Как по друг начин да реагира в Тиер? Това би означавало да я изостави в онова отдалечено градче.
Малко дяволче се настани в сърцето ѝ. Стремеше се да ѝ внуши, че Дмитрий Павлович Романов всъщност не е реагирал спокойно, а просто не е проявил емоции. Дворцовото възпитание, естествено, му налагаше да не я изхвърли от собствената ѝ кола. Вероятно щеше да прояви още по-голяма любезност и да я откара до Париж — беше и в негов интерес — но там щеше да сложи край на връзката им. След като узна за произхода ѝ, я гледаше отвисоко. А и какво друго да направи? Самата тя се срамуваше от детството си. Срамуваше се от истината.