Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
- Автор: Марли Мишел
- Серия: Музи #8
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543573950
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Мадмоазел Коко и ароматът на любовта». Краткое содержание книги:
— Семейството ми живееше в едно село наблизо. Баща ми идваше в града само за да купува ножове за лична употреба.
Дмитрий не намери думи за коментар. Изглеждаше объркан. Мина време, преди да каже нещо.
— Значи си родена в града на ножовете. — На лицето му изгря усмивка. — Сега разбирам защо понякога си толкова остра, Коко.
Тя също се усмихна, ала тъгата в очите ѝ не изчезна.
— Отраснах тук, но не съм родена в Тиер, а в Сомюр.
— Чудесно! Защо не ми каза по-рано, че си от Лоара? Много харесвам двореца, конюшните и виното на Сомюр. Непременно трябва да отидем там.
Габриел преглътна.
— Мама произхожда от едно селце край Сомюр. Беше перачка. Както и майка ѝ преди нея. — Говореше през стиснати зъби.
— О! — последва единственият му коментар.
По лицето му не личеше какво мисли. Гледаше я внимателно и Габриел се запита дали търси по лицето ѝ признаци, че се шегува. В момента не ѝ беше до шега. Гласът ѝ прозвуча ожесточено:
— Е, може би понякога баща ми е продавал ножове от родния си град, но аз не знам. Беше амбулантен търговец, скиташе със стоката си, опитваше се да изкара малко пари на юг. Никога не е бил истински търговец.
Облаците по небето се сгъстиха и закриха и без това слабите слънчеви лъчи. Светлината се промени. Реката вече не беше синя, а сива. Появи се студен вятър и не само Габриел, но и Дмитрий потръпна.
Той сложи ръце върху гърдите си и след малко попита:
— А как са се събрали? Родителите ти, искам да кажа.
Не изглеждаше особено заинтересован, просто търсеше как да прекъсне мълчанието помежду им, преди то да натежи и да стане двусмислено.
— Албер Шанел е бил измамник. Красив, очарователен, остроумен. Доколкото ми е известно, срещнал мама на панаир, където се забавлявали обикновените хора. За съжаление баща ми е бил негодник и преди всичко безотговорен. Не искал да се обвързва, оженил се за мама само под натиска на родителите си чак след като им се родили две деца. Не живееше с нас.
— Значи са те отгледали роднини — установи Дмитрий. Трезвият му тон я смути. Гласът му не издаваше чувствата му. Неприязън или разбиране — тя нямаше представа какво изпитва той, можеше само да гадае или да изчака. В най-добрия случай той виждаше нещо общо между двамата въпреки различното обществено положение. Мъката и страховете на малките деца положително си приличат, независимо от произхода. Всъщност те вече го знаеха за себе си.
Вятърът се втурна в долината. Колелото на мелницата затрака по-силно, вълните на реката се надигнаха. Габриел нахлупи шапката си. Дмитрий зарови пръсти в косата си. Обърнаха се един към друг и се погледнаха. И двамата с ръка върху челото, застинали в един и същи жест. Сенките потъмняваха. Внезапно лицето на Дмитрий се озари от усмивка. Улови ръката ѝ.
— Колко деца имаха родителите ти?
— Гладна съм, мамо, ужасно съм гладна.
— Млъкни, Габриел, у дома няма нищо. Ще чакаме татко да се върне от пътуването. Тогава ще имаме пари. Ще трябва да се задоволиш с онова, което съм успяла да намеря. Няма повече.
— Моля те, мамо! Само половин чаша мляко…
— Не, малката ми, млякото е за братята ти. Ти и сестрите ти ще пиете вода.
— Бяхме шест. Три момичета и три момчета. Огюста живя само няколко месеца.
Габриел си обърса бузата, без да знае дали изтрива сълза. Може и да беше снежинка. Под бледата светлина на предобеда танцуваха дребни снежинки, топяха се по парапета на моста и по кожата ѝ. Тя стисна пръстите на Дмитрий и се отдели от него, скри ръце в джобовете на палтото. Пренебрегна влагата по лицето си и събра цялата си смелост, защото искаше най-после да му разкаже онова, от което се срамуваше повече, отколкото от жалкия си произход.
— Мама почина, когато бях на дванайсет. Сестрите ми Жюли и Антоанет бяха на тринайсет и на осем, брат ми Алфонс — на десет, а Люсиен — на шест години. Баща ми отведе момчетата в детски дом. Там щяха да ги продадат за работници. Сестрите ми и аз отидохме в сиропиталище. Отгледаха ме монахини.
— Значи, затова се разплака във Венеция.
Не беше въпрос, а констатация. Излезе от устните му спонтанно, без враждебност. Той извади кърпичката си и нежно изтри очите ѝ.
— Не е нужно да ми обясняваш колко самотно може да бъде едно дете. Много добре знам как си се чувствала.
— Хм… — прошепна тя.
Опасяваше се, че ако отвори уста и се опита да изрази чувствата си с думи, ще избухне в ридания. Спомените я давеха. Жюли и Антоанет вече не бяха между живите. Тъгуваше и за братята си, макар да не знаеше какво е станало с тях. Но не само това я мъчеше. Нежността на Дмитрий, приливът на обич я трогнаха дълбоко. Не за първи път забелязваше колко си приличат двамата въпреки всички обществени бариери — детството им беше белязано от огромни загуби. Спокойствието и нежността, с които той прие истината за произхода ѝ, надминаха очакванията ѝ.