Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

Тринадесета глава

Прекараха нощта в Лион и на сутринта Габриел потегли към миналото си. Никога не се беше връщала тук, дори сама, и сега, докато седеше в ролс-ройса редом с Дмитрий, се питаше дали има сили за тази среща.

Никога не беше минавала през Централния масив с автомобил — тогава ѝ липсваха средства, но изпълненото със завои шосе ѝ се стори плашещо познато. Пътят се виеше покрай пролетно зелени поляни, по които пасяха едри говеда от местна порода, виждаха се каменни селски къщи и буйни реки. Захладня значително, ситен сняг покриваше кръглите върхове на вулканичните планини. Габриел се загърна в палтото си, въпреки че в колата беше топло. Зъзнеше автоматично, защото не помнеше някога да не ѝ е било студено.

Тиер беше малък град, където почти не идваха туристи — всъщност мястото дори не се споменаваше в повечето пътеводители. По традиция жителите му бяха заети със себе си и изобщо не ги интересуваше какво се случва в далечния Париж, особено пък с видните личности от столицата. Скъпата кола им направи впечатление, но никой не позна шофьора и придружителката му. Любопитството се насочи по-скоро към блестящия метал на калниците и към кожената яка на Габриел, не към лицата. Почувствала се ненаблюдавана, тя хвана Дмитрий под ръка. През цялото пътуване не бе отронила дума и сега мълчаливо го поведе по кривите улички, обградени от красиви дървени къщи, почти непроменени от Средновековието. Имаше само няколко кафенета, но извънредно много занаятчийски работилници — непрестанно звънтене и тропане отекваше из целия град. Стигнаха до мястото, където се сливаха реките Дор и Дурол, и се заслушаха в плискането на вълните и скърцането на старите воденични колела.

На моста Габриел се облегна на парапета и се загледа във водата. Очакваше да се развълнува. Изненада се обаче колко безразлична я остави срещата с Тиер. Не изпитваше нищо, само известно учудване. А някога този малък свят ѝ изглеждаше възбуждащ, зашеметяващ — и голям. През детството си единствено на това място бе преживяла нещо като уют. Тогава за нея се грижеха баба ѝ и дядо ѝ, но хубавото време бе свършило твърде бързо.

— Тук има много ковачници. Неслучайно наричат Тиер „града на ножовете“ — заговори внезапно тя. Не се обърна към Дмитрий, продължи да се взира в малките водовъртежи и пенестите вълни.

Великият княз я погледна внимателно.

— Да не би баща ти да е търгувал с режещи инструменти и оръжия?

Интересът му беше разбираем, нали бе прекарал почти целия си живот като войник. Габриел се изкуши да измисли нова легенда. Замалко да му каже, че близкото Шато де Ла Шазан е домът, където е прекарала детството си. Красивото средновековно имение със сигурност беше по-приемливо за великия княз, отколкото една паянтова селска къща от същата епоха. Защо да не се поразходят в парка и да…

Не. Тя бе дошла тук да се изправи пред истината. Нищо, че тази истина беше много по-трудна от завръщането.