Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Магьосникът уви листата като пура, залепвайки ги със слюнка, запали ги и започна да пуши. Вдишваше и после духаше силно пушека в устата на децата: първо — на Алекс, а после — и на Надя. Не беше приятна процедура, пушекът, зловонен, топъл и щипещ, сякаш се събираше направо в челата им и имаха усещането, че вдишват пипер. Почувстваха остро смъдене, непреодолимо желание да кихат и скоро започна да им се вие свят. Алекс си спомни за първото си преживяване с тютюна, когато баба му Кейт го затвори в колата си и пушиха, докато не се разболя. Този път симптомите бяха подобни, а освен това всичко наоколо се въртеше.
Тогава Уалимаи загаси факлата. В пещерата не се виждаше и слабият лъч светлина, който я осветяваше преди няколко дни, когато влязоха в нея; беше тъмно като в рог. Алекс и Надя се хванаха за ръце, а Бороба скимтеше уплашено, без да се пуска от кръста на стопанката си. Двамата младежи, потънали в мрака, доловиха присъствието на дебнещи ги чудовища и чуха ужасяващи вопли, но не се уплашиха. С оскъдния разсъдък, който им беше останал, стигнаха до извода, че тези страховити видения са резултат от всмукания пушек и че докато приятелят им — магьосник беше с тях, са в безопасност… Настаниха се на пода прегърнати и след няколко минути загубиха съзнание.
Не можеха да пресметнат колко време бяха прекарали в сън. Събудиха се постепенно и скоро чуха гласа на Уалимаи, който ги викаше, и почувстваха ръцете му, които ги търсеха опипом. В пещерата вече не беше толкова тъмно, мекият полумрак даваше възможност да се различат контурите й. Шаманът им посочи тесния проход, през който трябваше да излязат навън, и те, все още малко замаяни, го последваха. Озоваха се отново на хълма с папратите. Над Окото на Света вече се развиделяваше.
17
Птицата канибал
На следващия ден пътешествениците тръгнаха по обратния път към Тапирауа-тери. Когато се доближиха, забелязаха блясъка на хеликоптерите между дърветата и разбраха, че цивилизацията на нааб-ите най-накрая бе стигнала до селото. Уалимаи реши да остане в гората; през целия си живот беше стоял далеч от чужденците и не този бе моментът, в който щеше да променя си навиците. Шаманът, както всички хора от мъглата, притежаваше таланта да става почти невидим и в продължение на години беше обикалял около нааб-ите, доближавайки се до техните лагери и селища, за да ги наблюдава, без някой да подозира за неговото съществуване. Познаваха го само Надя Сантос и отец Валдомеро — негов приятел от времето, когато свещеникът живееше с индианците. Магьосникът бе срещал „момичето с цвят на мед“ в много от своите видения и беше убеден, че тя е пратеник на духовете. Приемаше я като член на своето семейство, заради това й разреши да го нарича по име, когато бяха сами, разказа й митовете и легендите на индианците, подари й талисмана и я заведе в свещения град на боговете.
Алекс подскочи от радост като видя отдалеч хеликоптерите: не беше изгубен завинаги в планетата на Зверовете, можеше да се върне в познатия свят. Допусна, че хеликоптерите са обикаляли Окото на Света в продължение на няколко дни, за да ги търсят. Баба му вероятно беше предизвикала монументална бъркотия, когато той изчезна, заставяйки капитан Ариосто да преброди по въздуха огромния район. Вероятно бяха видели пушека от погребалната клада на Мокарита и така бяха открили селището.
Уалимаи обясни на децата, че ще чака скрит между дърветата, за да види какво ще се случи в селото. Алекс искаше да му даде нещо за спомен в замяна на вълшебното лекарство, което щеше да върне здравето на майка му, и му връчи своето швейцарско войнишко ножче. Индианецът взе металния предмет, боядисан в червено, усети тежестта му, особената му форма, без да разбира за какво може да му послужи. Алекс отвори едно по едно ножчетата, пинсетите, ножичките, тирбушона, отвертката, докато предметът се превърна в блестящ таралеж. Показа на шамана как се използва всяка част и как да ги отваря и затваря.
Уалимаи благодари за подаръка, но беше живял повече от едно столетие без да познава металите и откровено се чувстваше малко стар, за да изучава триковете на нааб-ите, но не искаше да бъде неучтив и си закачи швейцарското ножче на врата, до своите гердани от зъби и останалите си амулети. След това припомни на Надя вика на кукумявка, който им служеше като сигнал — така щяха да поддържат връзка помежду си. Момичето му връчи кошницата с трите кристални яйца, защото предположи, че те ще са на по-сигурно място в ръцете на стареца. Не искаше да се появява с тях пред чужденците — те принадлежаха на хората от мъглата. Разделиха се и за по-малко от секунда Уалимаи се изпари като илюзия сред природата.