Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
— Всяка война е свързана с жертви — отвърна невъзмутимо Картарт.
— Всъщност, какво става с „изтребителите фу“? — попита президентът.
— Двата, които свалиха нашите хеликоптери, са се отправили на югоизток — докладва Куин — и в момента са над Индийския океан.
— Вероятно направление?
— Предполагаме, че летят към Голямата цепнатина, където специалистите от КИСПП откриха нови аирлиански артефакти.
— Някакви сведения за Антарктида?
Куин разполагаше с готов отговор.
— Смятам, че СТААР е окупирала една от нашите изоставени бази — „Скорпион“. Друг подходящ обект в този район няма.
— Някой да знае нещо за онова, което става в базата „Скорпион“? — обърна се президентът към останалите присъстващи в Кабинета. След като не получи отговор, той забоде пръст в камерата, сочейки Куин и Рейнолдс. — Искам да изпратите цялата налична информация за базата „Скорпион“ до Военновременния кабинет. А ние ще вземем необходимите мерки. Генерал Картарт, искам да разположите специални части на място, удобно за щурмуване центъра на СТААР в Антарктида. А също да засилите охраната над останалите обекти, където се съхраняват аирлиански артефакти.
— Имам едно предложение — намеси се Кели Рейнолдс, ядосана от едностранчивия начин, по който тези хора разглеждаха събитията.
— Да чуем — кимна президентът.
— Защо не попитаме представителката на СТААР тук, в Зоната, кои са те?
— Добра идея, госпожице Рейнолдс. Майор Куин, направете го. А ние тук, ще се погрижим за всичко останало.
Екранът угасна и Кели се завъртя към Куин.
— Мисля, че е прав — точно сега не бива да се избързва.
Куин не беше на същото мнение.
— Ами ако греши? Кели, той просто няма друг избор. Нашите оръжия са безсилни срещу аирлианската техника — историята неведнъж го е доказвала. Какво по-лесно от това да седим със скръстени ръце и да се надяваме, че всичко ще завърши благополучно?
— Историята е изпълнена с трагични грешки — възрази Кели. — Когато Аспасия пристигне, всичко ще се оправи.
— Ами Търкот и Нейбингър? — попита Куин.
— Казах им да не тръгват — рече Кели. — Трябваше да ме послушат.
— Но… — понечи да заговори Куин, ала тя се изправи и забоде пръст в гърдите му.
— Никой не ме слуша! Никой! Дори президентът! Ти също! Никой! Не разбирате ли? Всичко щеше да е наред, ако правехме, каквото ни казват!
Рейнолдс се завъртя рязко и излезе с гневна походка. Куин я изпроводи с втренчен поглед.
Търкот оглеждаше местността, озарена от бледите лъчи на изгряващото слънце. Намираха се на тридесет метра от мястото, където бе паднал вертолетът. Експлозията бе разпръснала останките от металния корпус в диаметър от стотина метра и бе изгорила напълно малката горичка.
Харкър, Хоуис и Декемп не бяха пострадали при падането, единствено пилотът, О’Калахан, придържаше счупената си ръка. Търкот знаеше, че е въпрос на часове, може би дори минути, преди китайците да ги открият от въздуха. Теренът в непосредствена близост беше хълмист и изглежда околностите бяха безлюдни.
— Трябва да пратим съобщение — рече Търкот.
Харкър се засмя горчиво.
— Как? Не разполагаме с предавател. Никой не знае, че сме тук, а и не мисля, че на някой му пука. Свършено е с нас.
Търкот оглеждаше дирята, която вертолетът бе оставил при падането си сред дърветата.
— Не си прав. Има един човек, който наистина държи на нас. Доктор Дънкан.
— Е, и? — попита Харкър. — Как ще разбере, че сме тук и при това живи? И да го узнае по някакъв начин — как ще ни измъкне?
— Не зная как ще ни измъкне, но съм сигурен, че ще измисли нещо. Знам обаче по какъв начин да й съобщим, че сме тук.
— Дявол да го вземе! — произнесе майор Куин, след като влезе в Куба със зачервено от гняв лице. Той набра номера на Военновременния кабинет в Пентагона.
— Скакалецът и Олейса са изчезнали — докладва на дежурния офицер.
— Изчезнали?
— Изчезнаха. Отлетяха току-що. Вече не можем да попитаме Олейса за кого работи. — Прикрил слушалката с ръка, той нареди на един от операторите: — Свържи ме с Космическия център. Искам да знам накъде се насочва скакалецът.
34.
— Няма оцелели — заяви Зандра и хвърли на бюрото пред Дънкан разпечатаното компютърно изображение на мястото на катастрофата. — Китайците вече са стигнали района, където е паднал един от нашите Ф-117.
Дънкан взе една от снимките, направени от шпионския сателит КХ-14 и я разгледа. Вдигна друга, впи поглед в нея и изведнъж ръката й се разтрепери.
— Някой е още жив — произнесе сподавено тя. — Търкот или Нейбингър.