Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
— Опасяват се, че „фу“-тата могат да нападнат хеликоптерите — добави Куин.
— И защо ще го правят?
— Това е добър въпрос, нали?
— Четири попадения — обяви лаконично пилотът на Ф-117 по радиото, сякаш ставаше дума за обикновена тренировка. „Стелт“ бе изстрелял четири ракети „въздух-въздух“ от разстояние над седемдесет километра. Китайските пилоти дори не разбраха, че са подложени на обстрел, когато самолетите им експлодираха.
— Прието — потвърди полковник Зики и за първи път от началото на операцията си позволи да се облегне назад в креслото.
Но не му беше писано да почива.
— Сър, засякохме два „изтребителя фу“ на три минути полет от предния „Блекхоук“.
— Нашите самолети там ли са?
— Да, сър. Една минута до прехващането — потвърди радарният оператор.
Зики бе получил кодирана информация за съдбата на „Пасадена“.
— Кажи им да стрелят веднага, щом „фу“-тата навлязат н ракетния обсег.
— Страхотно — промърмори пилотът на водещия Ф-117, когато получи заповедта. На радарния екран вече се виждаха две бързо приближаващи се точки. Без да губи време, пилотът натисна пусковия бутон и изстреля две ракети „въздух-въздух“ по новите цели. Вторият „Стелт“ направи същото.
Хеликоптерът на Нейбингър бе само на петнадесет километра зад тях, но летеше ниско над земята.
Полковник Зики също следеше четирите ракети, изстреляни срещу „фу“-тата. Бяха преминали половината от разстоянието, когато внезапно изчезнаха.
— Това пък какво беше! — прошепна удивено Зики.
Междувременно „изтребителите фу“ бяха скъсили още разстоянието до пресрещащите ги самолети, когато внезапно четирите точки, обозначаващи „Стелт“-овете, също изчезнаха от екрана. Сега оставаха само двата „изтребителя фу“ и летящите насреща им вертолети.
„Изтребителите фу“ се насочиха към първия.
— Двадесет секунди до срещата!
— Приближават ни две „фу“-та — извика пилотът и стресна Нейбингър в спомените му за онова, което бе скрито в недрата на Циан Лин. — Току-що свалиха нашия ескорт!
Хеликоптерът се люшна на една страна, Нейбингър се надигна и сграбчи най-близката дръжка.
— Трябва ми радиовръзка! Спешно е! — викна той.
Пилотът му посочи окачените на стената слушалки. Нейбингър ги нахлузи и включи микрофона.
— Ало! Ало! Някой чува ли ме?
Дънкан все още държеше микрофона, заслушана в информацията от АУАКС, когато разпозна гласа на Нейбингър.
— Професоре, тук е доктор Дънкан! Чувам ви! Говорете!
Нейбингър вече можеше да различи с просто око двата сияещи овала на приближаващите ги „изтребители фу“. Той натисна бутона за предаване и заговори припряно:
— В гробницата… Циан Лин… в най-долната галерия има… — Той млъкна, прекъснат от бързо нарастващия писък в слушалките, който стана толкова пронизителен, че бе принуден да ги дръпне от ушите си, за да прекрати непоносимата болка, която сякаш се впиваше в мозъка му.
Двигателите на „Блекхоук“ неочаквано спряха да работят, заедно с всички останали уреди на борда. Хеликоптерът се наклони напред и започна да пада като камък.
Последното, което Нейбингър видя преди сблъсъка, бяха увисналите над тях „фу“-та, като две малки луни, озаряващи неговия край.
— Професоре! — извика Дънкан в микрофона.
— Свалиха ги — обяви полковник Зики по радиото.
В товарния отсек на втория хеликоптер, Търкот бе чул всичко по радиото. Беше се срещал и друг път с „изтребители фу“ и знаеше колко лесно могат да превърнат всяка машина в купчина ненужно желязо. Нямаше никакъв начин да избягат от светещите овали.
— Трябва веднага да се приземим! — извика той в интеркома. — И да изключим двигателите!
— Какво?! — О’Калахан се завъртя на седалката и погледна невярващо Търкот.
— Изключи незабавно двигателя — повтори Търкот. — Инак с нас е свършено!
— Изключвай — повтори О’Калахан на Спенсър.
Вторият пилот се пресегна и изтегли ръчката за аварийно спиране на двигателя, която не беше предназначена за ползване по време на полет. В същия момент премести скоростния лост на нулево положение, оставяйки на роторите да се въртят по инерция. Така поне щяха да забавят падането.
О’Калахан местеше пръсти по таблото и изключваше един по един останалите уреди. За миг погледна надолу и забеляза открито място сред дърветата. Той бутна кормилния лост напред, надявайки се, че вертолетът все още му се подчинява.
Двата „изтребителя фу“ изникнаха едновременно от мрака и прелетяха в бръснещ полет над тях.