Последната империя

Вин отново погледна трупа на Улеф и се помъчи да запази самообладание. Сви рамене.

— Никой от тях не ми беше близък.

— Това звучи прекалено коравосърдечно, Вин.

— Зная — отвърна тя.

Келсайър я изгледа продължително, после се обърна и заговори с Доксон.

Вин отново огледа раните на Улеф. Сякаш бяха причинени от побесняло животно, а не от човек.

„Инквизиторът сигурно е довел помагачи. Няма начин сам човек, дори Стоманен инквизитор, да свърши това“. При тайната врата имаше друга купчина тела. След бързо преброяване предположи, че повечето от бандата — ако не всички — са тук. Сам човек не би могъл да се справи с тях толкова бързо. Всъщност… кой можеше да знае със сигурност какво точно е станало?

„Има много неща, които не знаем за инквизиторите — й бе казал Келсайър. — Изглежда, те не се придържат към нормалните правила“.

Вин потрепери отново.

Откъм входа отекнаха стъпки и Вин настръхна, готова да побегне.

По стълбището се спусна познатият силует на Хам.

— Районът е чист — докладва той. — Не се виждат принудители или войници от гарнизона.

— Напълно в техен стил — отвърна Келсайър. — Нарочно оставят мъртъвците, за да ги открият случайни хора.

Възцари се мълчание, само Сейзед си мърмореше нещо в другия край на стаята. Вин се приближи, заслушана в напевния му глас. След малко той млъкна, наведе глава и затвори очи.

— Какво беше това? — попита Вин, когато той отново се размърда.

— Молитва — отвърна Сейзед. — Погребална песен на казите. Целта й е да пробуди духовете на мъртъвците и да ги освободи от плътта, за да могат да се върнат в Планината на душите. — Погледна я. — Мога да ви науча на тази религия, господарке. Казите са интересен народ — добре запознати със смъртта.

Вин поклати глава.

— Не точно сега. Но след като те чух да произнасяш тяхната молитва — това означава ли, че си поклонник на тази вяра?

— Поклонник съм на всичките.

Вин се намръщи.

— Никоя ли не си противоречи с останалите?

Сейзед се усмихна.

— О, доста често се случва. Но аз уважавам истините, които се крият в тях — и вярвам, че всяка една трябва да бъде съхранена.

— Тогава как реши да използваш точно тази молитва?

— Просто я сметнах за най-подходяща.

— Кел! — извика Доксон от другия край на стаята. — Ела да погледнеш нещо.

Келсайър тръгна натам и Вин го последва. Доксон стоеше на входа на коридора, който използваха за спално. Вин надзърна вътре. Очакваше продължение на кървавото клане, но тук имаше само един труп, завързан за стол. В бледата светлина тя едва успя да различи, че очите му са избодени.

Келсайър постоя мълчаливо няколко секунди, после каза:

— Това е човекът, когото оставих да ги командва.