Предани [calibre 1.48.0]

кимвам окуражително.

– Добре съм. Хайде!

Тичаме един до друг по някакъв страничен коридор, по който няма толкова много хора,

но виждам, че тези, които са гръмнали стената, вече са минали оттук. По пода лежат

охранители и само някои са живи. До фонтана намирам захвърлен пистолет, пускам

ръката на Матю и се хвърлям към оръжието.

Подавам му го, но той поклаща глава:

– Никога не съм стрелял.

– За Бога, Матю!

Пръстът ми застава на спусъка. Не е като тези, които имаме в града. Не тежи, няма

барабан, спусъкът се натиска леко. Много по-лесно ми е да го хвана, защото не

предизвиква старите спомени в съзнанието ми.

Матю едва диша. Аз също, но за мен случилото се не е нещо необичайно – и преди

съм бягала сред хаос. Завиваме към друг коридор, който е празен, с изключение на

лежаща на пода жена в униформа. Не помръдва.

– Не е далеч – казва той, а аз слагам пръст на устните си, за да го предупредя да пази

тишина.

Забавяме крачка, стискам пистолета и потта ми го прави хлъзгав. Когато минаваме

покрай убитата жена, се спирам да я претърся за оръжие. Намирам пистолет под

хълбока . Паднала е настрани и ръката с оръжието е останала под тялото . Матю я

гледа втрещен и дори не мига.

– Ей, давай напред! Движи се! После ще му мислиш – казвам тихо.

Смушквам го с лакът в ребрата и тръгвам пред него. Осветлението е слабо, а по

тавана минават тръби. Чувам гласове пред нас и вече няма нужда Матю да ме упътва.

Когато стигаме до завоя на коридора, спирам и се притискам до стената.

Надниквам за секунда и виждам двойни стъклени врати, които вероятно тежат колкото

метални. Отворени са. Зад тях има друг коридор, в който няма никой... освен трима души

в черно. Носят специални дебели и тежки дрехи и много големи пистолети. Едва ли бих

могла да повдигна такова оръжие, какво остава да стрелям с него. Лицата им са покрити

с черни маски с отвори само за очите.

Пред двойните врати виждам Дейвид паднал на колене с опряно в главата дуло. По

брадата му се стича кръв. А сред похитителите стои момиче с черна маска и тъмна коса,

прибрана на опашка.

Нита.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÑÅÄÌÀ

Òðèñ

– Отвори ни, Дейвид! – нарежда Нита с променен от маската глас.

Очите му бавно, дори мързеливо се завъртат към мъжа, който е опрял пистолета в

главата му.

– Няма да ме застреляте! – казва той. – Защото аз съм единственият в сградата, който

има достъп до тази информация, а вие няма да си тръгнете без серума.

– Няма да те застрелям в главата – казва мъжът с пистолета, – но мога да си избера

друго място.

Нита и мъжът се споглеждат. Той насочва пистолета към крака му и стреля. Писъците

на Дейвид изпълват коридора, а аз затварям очи. Знам, че е дал серума на Джанийн, но

въпреки това не мога да понасям писъци от болка и страдание.