Предани [calibre 1.48.0]

покрайнините. И на Нита, разбира се. Искат да влязат в лабораторията за оръжия и да...

– Да вземат серума на паметта, знам.

– Не. – Матю клати глава. – Не, не искат серума на паметта, искат серума на смъртта.

Подобен е на този, който имаха Ерудитите, нали него щяха да ти инжектират, когато уж

трябваше да те екзекутират. Ще убият хора, много хора. Просто отваряш аерозола и

готово. Дай го на „правилните“ хора и веднага се стига до анархия, жестокости, масови

убийства, а точно това искат хората от покрайнините.

Да, разбирам. Цялата картина ми е ясна. Представям си пръста на Нита върху

аерозола. Представям си труповете на Аскетите, труповете на Ерудитите, осеяните със

смърт улици, сгради, стълбища, канавки. Представям си как този малък свят, за който

сме се хванали като удавници, пламва и рухва.

– Мислех, че помагам да направи нещо по-умно – обяснява Матю. – Ако знаех, че

помагам да започне нова война, никога не бих го направил. Трябва да действаме.

Веднага!

– Казах му! – прошепвам нежно, но не на Матю, а на себе си. – Казах му, че тя го

лъже.

– Начинът, по който се третират „увредените“ в тази държава, е проблем, но той няма

да бъде разрешен с още убийства – казва. – Хайде, трябва да идем в офиса на Дейвид.

Не зная кое е правилно и кое е грешно. Не зная нищо за тази страна, за начина, по

който се случват нещата тук, какво трябва да се промени. Но зная, че серумът на

смъртта в ръцете на Нита е също толкова опасен, колкото ако остане в ръцете на

Бюрото. Затова хуквам след Матю. Тръгваме с бърза крачка към главния вход, през

който влязох за първи път в тази сграда.

Когато минаваме покрай скулптурата, мярвам Юрая. Стои до нея и ми маха с ръка.

Устните му са свити в черта. Ако се постарае повече, може и да мине за усмивка. Над

него контейнерът с вода е окъпан в светлина – символът на безполезната, безсмислена

борба за нещо, което няма никакво значение и дори не съществува.

Точно минавам през охраната, когато виждам как стената до Юрая експлодира.

Като разлистваща се пъпка на огнено и смъртоносно цвете. Стъкла и метал летят от

центъра , а тялото на Юрая пада безжизнено. Разлюлявам се зяпнала, крещя името му

с все сила, но не чувам собствения си глас от бученето в ушите си.

Всички около мен са се свили на земята и са покрили с ръце главите си. Но аз съм

права и гледам дупката в стената. Никой не влиза.

След секунди всички хукват да бягат далеч от експлозията. Аз се хвърлям срещу

потока от хора, като си прокарвам път с лакти – трябва да стигна до Юрая. Някой ме

блъсва, падам, лицето ми удря нещо грапаво и твърдо. Ръб на маса. Изправям се и

бърша с ръкав потеклата от веждата ми кръв. Виждам навсякъде около себе си

единствено тела, крака, ръце и ужасени очи. С периферното си зрение мервам табелата

ИЗХОД.