![Предани [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/4/predani-calibre-1-48-0-download.jpg)
Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
охраната и на бегом излизам навън. Стигам до каменната скулптура. В момента няма
светлина във водата, но капките продължават да се стичат с всяка изминала секунда.
Заставам отпред и гледам. И тогава от другата страна на камъка виждам брат си.
– Добре ли си? – пита боязливо.
Не, не съм добре. Бях започнала да вярвам, че най-сетне съм намерила място, където
мога да остана, място, което да ми даде стабилност, място без контрол и корупция. Дом.
След всичко, което се случи, трябваше вече да съм разбрала, че такова място не
съществува.
– Не – казвам.
– Какво има? – пита и тръгва бавно към мен.
– Какво има ли? – засмивам се истерично. – Нека се изразя така: току-що научих, че на
този свят има по-зли хора дори от теб.
Клякам на земята и заровям ръце в косата си. Вцепенена съм и това ме ужасява още
повече. Бюрото е виновно за смъртта на родителите ми. Защо трябва да си го повтарям,
за да го проумея? Какво ми става?
– О... аз... съжалявам? – казва той.
Изсумтявам ядосано. Просто не съм способна да кажа нищо повече.
– Знаеш ли какво ми каза веднъж мама? – Как само изрича думата „мама“, все едно не
я е предал... Готова съм да скоча и да го пребия. – Че всеки носи в себе си нещо зло. И
първата стъпка, която правим, за да обикнем някого, е да си признаем, че носим същото
зло в себе си. Само така можем да простим.
– Това ли искаш да направя? – казвам глухо и се изправям. – Да, вършила съм лоши
неща, Кейлъб, но никога не бих те завела на собствената ти екзекуция.
– Не можеш да си сигурна. – Казва го, сякаш ме моли да призная, че съм същата като
него, че не съм по-добра от него. – Не знаеш колко убедителна беше Джанийн...
И тогава нещо в мен се пречупва.
Удрям го с все сила в лицето.
И докато го удрям, единственото, за което си мисля, е как Ерудитите ми взеха
часовника, събуха ми обувките и ме поведоха към голата маса, където щяха да ме убият.
Може би Кейлъб бе изявил желание сам да я подготви за мен!
Мислех, че съм се научила как да овладявам подобни пристъпи на гняв, но когато
Кейлъб пада назад с ръце върху лицето си, аз се навеждам, хващам го за ризата, вдигам
го от земята и го блъсвам с все сила върху каменния блок. Не спирам да крещя, че е
страхливец и предател, че ще го убия.
Една жена от охраната се приближава до мен, хваща ръката ми и... край. Пускам
ризата му, разтърсвам горящата си ръка, обръщам се и си тръгвам.
В лабораторията на Матю върху стола зад винаги празното бюро виси бежов пуловер.
Единият му ръкав се е свлякъл до пода. Никога не съм виждала супервайзъра и
започвам да подозирам, че Матю сам върши цялата работа.
Сядам върху пуловера и разглеждам ръката си. Кокалчетата ми са разцепени от удара
в лицето на Кейлъб. Май е съвсем в реда на нещата сблъсъкът да нарани и двама ни.
Така е с всичко на този свят.
Когато снощи се прибрах в спалнята, Тобиас не беше там. Бях твърде ядосана, за да
заспя. През часовете, през които гледах сенките по тавана, взех решение – няма да
участвам в плана на Нита, но няма и да го спра. Истината за симулационната атака
подклажда омразата ми към Бюрото и затова искам да наблюдавам как се разрушават
отвътре.
Матю говори с някакви научни термини, които не разбирам, и, откровено казано, ми е
трудно да се концентрирам.
– ... правим такива генетични анализи, което е чудесно, но преди разработвахме
серума на паметта като вирус – обяснява той. – Да се разпространява с подобна
скорост, да го прави по въздушен път, да поразява много хора за малък период от
време. Създадохме и ваксина за вируса. Само временна, действа 48 часа, но и това е
нещо...
– Значи сте правили всички тези неща, за да подобрите ефективността на
експеримента в другите градове, така ли? – питам. – За да няма нужда да се инжектират
хората, просто го пускате във въздуха и той се разпространява сам.
– Точно така. – Изглежда развълнуван, че проявявам интерес към работата му и към
това, което говори. – Освен това е по-добре да имаш възможност да избереш
определени представители на населението, които не искаш да засегнеш с вируса, и да ги
ваксинираш.
Кимвам.
– Добре ли си? – пита Матю, опрял чашата с кафе до устата си. Не отпива, оставя я и
казва: – Чух, че снощи охраната трябвало да те спре да не пребиеш някого.
– Брат ми. Кейлъб.
– Аха! И какво е направил този път?