Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
— Бяхме четири деца. Джон, най-големият, остана да работи на тръстиката с другия ми брат, Дейви. Мисля, че не са поели достатъчно от мириса на меласата — изсумтя той. — Мразех тази миризма — беше сладка и натрапчива. Винаги присъстваше в къщата, в дрехите ти, в косата.
— Какъв е животът по тези места? Живях в Даджара до седмата си година и въпреки че се намирахме в сърцето на област, където се отглежда тръстика, бяхме заобиколени от планини и пасбища. Овцевъдната ферма в Куинсланд на новите ми родители се намираше на север, на неголямо разстояние от тръстиковите полета.
— Това е различен свят — горещ, влажен, гъмжи от мухи и змии. Жегата изцежда силите ти, не спираш да се потиш, а работата в тръстиката няма край. — Той направи пауза, за да си припомни подробностите. — Но все пак имаше някаква красота. Трябва да видиш полето с тръстика, когато духа вятър — прилича на огромно зелено море, което се движи и полюлява. Там обаче работят много малко австралийци. Малко мъже могат да издържат на този начин на живот.
Брет погали ухото на кученцето и си помисли за промените в този край. Скоро машините щяха да заместят човешката ръка и хората, като братята му, трябваше да търсят друга работа, за да се прехранват.
— Имигрантите плъзнаха навсякъде след войната и беше трудно да намериш двама души, които говорят един и същ език. Азиатците, италианците и гърците са най-добрите резачи на тръстика, но времената се менят и когато техниката надделее, ще останат само легендите за тръстиковите полета.
Джени му подаде още една бира.
— Продължавай — каза тихо.
Брет отпи голяма глътка, преди да продължи. Сякаш искаше да премахне вкуса на меласата от устата си, а също и на гъстия задушлив дим, който се стелеше над запалените тръстикови полета.
— Местехме се от едно място под наем на друго. Бараките винаги се намираха на няколко километра от полетата, за да може баща ни да се връща вкъщи, макар че дори и тогава не прекарвахме много време с него. Винаги излизаше някъде с другите мъже. Тяхната дружба беше много особена. Жените не играеха голяма роля в живота им, даже се чудя защо баща ми изобщо се е оженил. Сигурно ни е чувствал като бреме, а обещанието му за истински дом е било само един блян.
— Значи и твоят живот не бил никак лек? — каза Джени с разбиране.
Брет загаси цигарата си и започна да гали спящото кученце. Тази вечер беше говорил повече, отколкото за цял месец. Не съжаляваше, защото с Джени се разговаряше много свободно.
— Не може да ти липсва нещо, което не познаваш — отговори Брет без напрежение. — До голяма степен бяхме щастливи, а мама правеше всичко възможно, за да ни накара да се чувстваме специални.
Брет замълча, замислен над тежките моменти в живота си. Имаше дни, когато майка му беше твърде изморена, за да пере, тогава той и братята му се потяха над старото медно корито, за да не загубят парите от тази работа. До този ден той не знаеше колко усилия е изразходвала тази крехка и слаба жена, за да повдига тежките горещи одеяла и чаршафи сред изпаренията в онази пещ — Куинсланд. Но тя го правеше. Ден след ден.
Джени не каза нищо, сякаш разбираше нуждата му да не споделя всичко.
Брет се върна към миналото. Спомни си времето, когато баща му легна болен и вече не можеше да работи на тръстиката. Пристъпите на жълтеницата ставаха все по-чести и го изтощиха до такава степен, че нямаше как да се върне на полето. Краят му дойде бавно. Пред очите му се появи немощния прежълтял човек, очакващ смъртта си в онази мрачна и разнебитена барака. Той не разбираше какво кара един мъж да се съсипва заради тръстиката.
— Баща ми беше голям мъж — каза накрая. — Можеше да ни качи и четиримата на раменете си и да тича из стаята. След като се разболя, отслабна, и преди да умре, тежеше не повече от двайсет килограма.
— Никога не съм подозирала, че човек може да пострада така от тръстиката — отбеляза Джени. — Приемаме захарта като даденост, без да помислим откъде идва или каква цена е платил човекът, който е рязал тръстиката. Съжалявам, че баща ти си е отишъл по такъв начин.
Брет повдигна рамене.
— Изборът си е бил негов, Джени. Все някой трябва да върши тази работа. Много рано разбрах, че това не е за мен. След смъртта на мама, Джон и Дейви продължиха да работят на тръстиката, а ние с Гил се преместихме на юг и започнахме работа като помощник-овчари в различни ферми за овце и добитък. Гил остана в Куинсланд и накрая си купи земя, а аз се преместих още по на юг. От шестнайсетгодишен се занимавам с овце и никога не съм съжалявал за избора си.