Гондолата на времето
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571239
- Переводчик: Милена Моллова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Гондолата на времето». Краткое содержание книги:
Керстин Гир, авторката на „Рубиненочервено“
Причината бе бариерата, защото миг по-късно мона Фаустина се провикна от спалнята си.
— Кой дойде?
— Никой.
— Чувам гласовете на двама непознати мъже!
— Това са само бащата и братът на моят съпруг — излъгах аз.
Хосе се ухили бегло и намигна със здравото си око, след което се качи пъргаво по стълбите като маймуна, следван от Барт, на който му личеше колко е притеснен.
— Какво търсят тези мъже тук? — извика мона Фаустина, мрънкайки.
— Да заведат клетият ми съпруг в болница — извиках в отговор, качвайки се нагоре.
Под покрива едва имаше място за всички нас. Призрачна сива светлина бе изпълнила ниската малка стая, в която остро миришеше на болест и пот.
— Спешно е — каза Хосе, след като набързо прегледа Себастиано.
Исках да продължа да го заливам с упреци. За това, че бе дошъл толкова късно. За това, че бе въвлякъл Себастиано в цялата тази история с пътуването във времето. За това, че изчезваше и се появяваше така дяволски потайно, както му изнасяше. И най-накрая за това, че толкова ме бе уплашил като малка. Сега си спомних, че никога повече не пожелах да си играя с моите плеймобил пирати. И когато настоях да се изхвърлят, а майка възрази с твърдението, че това са глупости, набързо метнах фигурките в тоалетната. Странно, че го бях забравила!
С тупкащо от тревога сърце наблюдавах как Барт се наведе над Себастиано, как го повдигна леко и го преметна на рамо като чувал с брашно. Той беше много нежен и внимателен, а и осъзнавах, че няма по-добър начин да се смъкне човек в безсъзнание по тези стръмни стълби. Но въпреки това отново избухнах в сълзи, когато видях главата и ръцете на Себастиано да висят отпуснати зад гърба на Барт.
— Трябва да отида до нужника — изплака мона Фаустина.
Отидох в спалнята и й тикнах гърнето в ръцете, а след това последвах мъжете навън.
— Ще се погрижим за него — каза ми Хосе. Той чакаше на каменния бордюр на брега, докато Барт внимателно поставяше в гондолата изпадналия в безсъзнание Себастиано.
— Бих искала да се убедя в това със собствените си очи.
— Не е нужно да идваш с нас. Може да стане опасно.
— Не ми пука. — Качих се след Барт в гондолата. Трябваше да използват сила, за да ме накарат да сляза.
Хосе направи гримаса, но за щастие, не се опита да спори с мен.
Затова пък се намеси Барт.
— Ще е по-добре, ако останеш тук. Биха могли да ни хванат по време на това, което ще последва.
— Не ме е страх.
Думите ми отговаряха на истината само отчасти, защото бях уплашена до смърт. Но не от това, което щеше да последва — дори и да звучеше плашещо и загадъчно — а от факта, че Хосе нямаше да успее да заведе Себастиано навреме на лекар.
Хосе пое греблото, закачи го и подкара гондолата. Както обикновено, той гребеше бързо и умело, така че скоро доостигнахме целта ни — най-близкия кей до Кампо Санто Стефано.
Барт преметна Себастиано през рамо и се качи на брега. Следвах го по петите, докато Хосе връзваше гондолата, а после ни подмина, за да поведе колоната, в която се движехме.
Все още нямаше хора по улиците, но нощният мрак видимо се разсейваше. Скоро слънцето щеше да се издигне над хоризонта, въпреки че лъчите му трудно щяха да пробият мъглата, която като воал се беше спуснала над къщите и канала. Църквата „Санто Стефано“ се извисяваше в сивотата като грамадна сянка, която с приближаването ни се превръщаше в масивен камък. Това бе църквата, чийто покрив отвътре приличаше на преобърнат корпус на кораб.
Сега си спомних, че дори и в този век кулата беше крива, макар и не толкова силно наклонена както по мое време. Също така си спомних как на това място седяхме с Матиас Таселхоф и си хапвахме трамецини. Точно тук за първи път видях Себастиано. Беше се случило само преди няколко седмици, но ми се струваше, сякаш бяха минали години, въпреки че реално погледнато, това все още не се беше случило.
Хосе бутна портата на църквата, която поддаде на напъна му и изскърца. Този звук ме върна обратно към действителността. Хосе задържа вратата и пусна Барт да мине първи. Без колебания той понесе Себастиано към олтара, но след това се спря до една колона и го положи внимателно на пода.
Застинах и почесах врата си. Бе започнал да ме сърби.