Гондолата на времето
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571239
- Переводчик: Милена Моллова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Гондолата на времето». Краткое содержание книги:
Керстин Гир, авторката на „Рубиненочервено“
„Ти си луда! — каза уплашено вътрешният ми глас. — Не може да се влюбиш в човек, който прескача напред-назад във времето и постоянно се замесва в бой с ножове!“
Не само че можех, но вече бях, при това тотално и безнадеждно.
— Ама че работа — измърморих.
— Какво? — попита Мариета.
— Нищо. — Изтощена, се отпуснах до нея на дървения под. Себастиано отново бе заспал и дишаше тежко и дълбоко.
— От много време ли го познаваш? — попитах я.
— От четири години. — Мариета се усмихна. — Тогава беше още момче. Но невероятно бърз боец. Знаеш ли, той ми спаси живота.
— Наистина ли? — попитах втрещено.
Тя кимна.
— Тогава къщата, в която живея, не беше моя, а принадлежеше на моята леля. Живеех при нея, защото родителите ми бяха починали преди много години. Леля ми се грижеше за мен.
Под „грижеше“ най-вероятно имаше предвид, че при леля си бе научила всичко, което трябваше да знае една успешна куртизанка. Моето предположение се потвърди със следващите думи на Мариета.
— За едно момиче във Венеция няма много възможности, ако иска да бъде независимо и да живее в благоденствие — призна тя. — Животът, който аз избрах, се счита за позорен, но има и по-лоши неща. Аз се чувствах много добре при леля.
Кимнах и изведнъж ме обзе гузна съвест, защото си представих колко окаяна бих се чувствала на нейно място без родители, без образование, без възможност за намиране на работа. И без социалната система, която при нужда те изправяше на крака.
— Един ден двете с леля излязохме на разходка с гондола. Имах нова рокля, слънцето грееше, бях безкрайно щастлива. Тогава онзи тип скочи изведнъж в гондолата и намушка леля. Един ревнивец... Познат, както се оказа по-късно. Той не можеше да понесе, че леля ми допускаше и други мъже до себе си. Исках да й помогна, но тогава се нахвърли и върху мен. Той вече беше замахнал да ме прониже, когато Себастиано скочи от кея при нас и го обезоръжи. — Мариета въздъхна. — Той ме спаси, но за леля беше твърде късно. Тя почина в ръцете ми.
— Съжалявам — казах ужасена.
— Оттогава съм му длъжница и съм благодарна за всяка възможност, която ми се удава, да му помогна.
Искаше ми се да узная с подробности какви бяха тези възможности, но не посмях да попитам. Така че останах да клеча мълчаливо на пода, докато по някое време Мариета не се изправи и каза, че й се налага да си върви, защото много скоро щели да пристигнат първите гости за вечерното й празненство.
Всъщност навън беше вече тъмно. Изведнъж осъзнах колко бях уморена.
— О, преди да забравя, тук има една чиста фуста за теб. — Тя извади от кошницата чисто бяла, дълга до пода риза и ми я подаде. — Утре ще наредя да донесат сандъка ти от манастира.
— Но никой не трябва да научи къде ще бъде отнесен — казах аз.
— Клетото ми дете, знам, че това тук е тайно скривалище — отговори Мариета снизходително. — И това, какъв кръвожаден престъпник е Алвизе, междувременно също научих. Ще внимавам, не се притеснявай.
— Кога ще дойдеш пак?
Мразех се заради безпомощния тон в гласа ми, но по-лош бе моят страх, един бог знаеше още колко време щях да вися тук горе и да треперя за живота на Себастиано.
— Утре рано сутринта ще дойда или аз или Хосе. През нощта ще трябва ти да се грижиш за Себастиано и когато температурата му се качи да му налагаш студени компреси.
Обещах й, че ще го правя, и я изпратих до долу.
На прага отново й благодарих за помощта, а след това залостих вратата след нея и се заслушах към съседната стая, от където идваше хъркането на мона Фаустина. При този шум се почувствах още по-уморена. Изкачих се по стълбите и както предната нощ, си направих едно временно легло на пода. Малко по-късно вече спях дълбоко.
Както и се надявах, успях да се събудя при първите нощни камбани. Беше само едва доловим звън, но преди да заспя, си бях казала, че на всяка цена трябва да се събудя и при най-малкия шум, за да се погрижи за Себастиано. Очевидно моята вътрешна заповед бе проработила, защото при първия слаб камбанен звън скочих на крака. Изохках силно, защото лежането на твърдия под не ми се бе отразило добре. Цялото ми тяло беше схванато и едва успях да се изправя. Бавно отпуснах мускулите и раздвижих главата си, докато не се почувствах отново сравнително подвижна. След това отидох до леглото на Себастиано и се наведох над него. Този път не се наложи да проверя пулса му, за да се уверя, че още е жив. Той дишаше толкова дълбоко, че нямаше място за съмнение. Въпреки това, не бе ясно дали щеше да издържи още дълго, защото всеки път когато си поемеше въздух, нещо разтърсваше гърдите му, сякаш бяха обитавани от извънземно, което правеше последните си издихания. Внимателно сложих ръката си на челото му — и изпъшках от ужас. Той и преди това имаше висока температура, но сега беше като включен на максимална степен радиатор. Най-малкото. Буквално гореше!