Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Хънт седеше в ресторанта на хотела, пред чаша мляко и голяма чиния с остатъци от панирано свинско филе, местен специалитет, който Мики положително не би одобрил. Независимо от това той му дойде тъкмо на място — обилен, непретенциозен, успокояващ, засищащ. Картофеното пюре и доста апетитната салата от червено зеле бяха чудесни допълнения към менюто.
Усети вибрацията на мобилния си телефон, последвана от китарния акорд, който бе избрал като тон на звънене. По-рано на свой ред бе оставил съобщение на Джул и сега не планираше да вдига на никого освен на него или Тамара. Естествено, беше Джул.
— Какво искаш да кажеш с това, че случаят бил решен?
— Според теб има ли повече от едно възможно значение?
— Хайде, разправяй.
— Така и ще направя. След напрегнат ден, преминал в разнищване на улики и разпити на идиоти, късно снощи открихме таксито, зарязано до Акуатик Парк. В багажника имаше труп на мъж. Застрелян в главата.
— Още един мъртвец.
— Да. Шофьорът. Междувременно аз бях провел задушевен разговор с един миризлив господин на име Чуй, който ми разкри, че е видял стрелеца пред „Ориджинал Джо“. Описа го като мъж от бялата раса, възрастен и белокос, което, в случай че не знаеш, пасва идеално с описанието на един твой любимец, наречен Спенсър.
— Лайънел.
— Същият.
— И какво стана после?
— Спокойно, ще стигнем и дотам. Понеже таксито бе оставено на две пресечки от дома му, Сара и аз се вдигнахме и посред нощ отидохме да го посетим. Къщата светеше, точно както ти я описа, но никой не ни отвори.
— Избягал е, значи. Убил е Иван и после е избягал.
— Не точно. Свършил е нещо повече от това. След като е гръмнал таксиджията и Орлов, се е прибрал вкъщи и вероятно се е паникьосал, че ще го хванем, което и се канехме да сторим, и после или ще го екзекутираме, или ще го приберем на топло, докато е жив — не само за споменатите две убийства, но и заради това на майка ти. Затова просто се е качил в хубавата си обсерватория и се е застрелял в слепоочието.
— Сигурен ли си?
— Дали съм сигурен, че има дупка в главата? Такова нещо дори ти не би могъл да пропуснеш, Уайът.
— Искам да кажа, сигурно ли е, че е самоубийство.
— Доста. В момента текат балистичните експертизи. Разполагаме с куршума от шофьора, същият калибър като този при Орлов. По-ясно от това здраве му кажи. Иван е бил на път да го разкрие, затова той е очистил първо таксиджията, после него, а накрая, като е разбрал, че сме на път да го пипнем, е приключил и със себе си.
Хънт преглътна с мъка.
— Значи, навярно той е убил и майка ми.
— Това е логичният извод, не мислиш ли?
— Не знам. Просто… всичко стана толкова бързо, Дев.
— Вярно, някои случаи се разплитат отведнъж. Би трябвало да изпитваш облекчение.
— Знам. Но все пак остават Иван… и другите. Не ми се танцува от радост.
— Да, мога да те разбера… Е, желая ти приятен полет.
— Благодаря. До скоро.
22
След като плати сметката за вечерята, Хънт се качи в стаята си, типична за летищен хотел. Отпусна се на стола зад бюрото и се загледа към пистите и плоската равнина отвъд. Слънцето вече се снишаваше над хоризонта и само от време на време надзърташе, без да заслепява, като мрачна кървавооранжева топка през пелената от облаци. На всеки няколко минути излиташе или се приземяваше нов самолет, като прозорците не допринасяха твърде за заглушаване на съпровождащия рев.
Хънт бе уморен до мозъка на костите, но колкото и странно да беше, не изпитваше желание да стане от стола, върху който сякаш бе залепнал, и да се изтегне върху леглото. Не само че още бе твърде рано за лягане, но и не успяваше да се пребори с тлеещото неудовлетворение от новините, поднесени от Джул.
Ако Лайънел Спенсър наистина бе убиецът на Иван и на майка му, то тогава въпросът за изпращача на съобщенията оставаше без отговор и това бе крайно смущаващо. Дълбоко в себе си Хънт бе очаквал, че решението на едната загадка по някакъв начин ще се окаже ключът и към другата. Вместо това сега имаше един мъртъв заподозрян и удобно разрешен случай, което обаче оставяше куп висящи въпроси.
Опита да се свърже с Тамара и когато тя не вдигна, ѝ остави съобщение на гласовата поща.
През цялото време бе изхождал от предположението, че разкриването на убийството на майка му е от голямо, може би жизнено значение за автора на есемесите. Иначе защо ще си дава целия този труд? Доколкото знаеше, Спенсър бе просто един стар самотник. Въпросът, който се налагаше, бе за кого е изгодна неговата смърт? А Хънт нямаше никаква идея, нито една жива душа, която да посочи с пръст.