Драконите на изгубената звезда [bg]

Чак тогава осъзна, че трябва да си тръгне. Трябваше да се измъкне, преди да се е превърнал в един от призраците.

Подобно на сенките, осъдени да населяват Кулата, и той бе прекарал изминалите четири дни в безцелно разхождане наоколо и вече бе добре запознат с вътрешното й разположение. Имаше доста общи неща със спомените му, но съществуваха и разлики. Всеки от Господарите на Кулата променяше сградата така, че да съответства на неговите или нейните цели. Самият Рейстлин също беше постъпил така в своето време и бе живял напълно изолиран, ако се изключеха неговият ученик Даламар, неумрелите, които им служеха, и Съществата — бедните, изродени създания, прекарващи нещастния си, презрян живот дълбоко под земята в Стаята на Виденията.

След смъртта на Рейстлин Даламар бе поел нещата в свои ръце. В онези времена Кулата на Върховното чародейство се намираше в Палантас, господарския град, коронованото средище на познатия свят. Дотогава бяха считали Кулата за чиста заплаха, силуетът й беше навявал мисли за неизказан ужас. Даламар обаче, въпреки факта, че бе елф и Черна мантия (или пък тъкмо поради това) беше чародей с напредничаво мислене и искаше да изтъкне могъществото на магьосниците, а не да го скрие, така че се бе погрижил да събере ученици и да добави още помещения, където те да живеят и учат.

Като всеки елф и той бе привързан към лукса и удобствата. Съвсем скоро в Кулата се бяха появили предмети, събирани по време на множеството му пътувания; чудновати и отблъскващи, красиви и ужасяващи, простички или любопитни. Сега нямаше и следа от тези предмети, поне доколкото търсенията на Палин оставаха безрезултатни. Вероятно Даламар ги беше прибрал в собствената си стая, чиято врата също се пазеше от защитно заклинание, но Палин се съмняваше. Имаше чувството, че дори и да успее да влезе в покоите на мрачния елф, ще открие същата пустота и застиналост, както и в останалите мрачни и смълчани части от Кулата. Онези предмети отдавна се бяха превърнали в минало. Или повечето от тях се бяха повредили по време на катастрофалното изтръгване на сградата и изчезването й от Палантас, или собственикът им просто ги бе захвърлил в безсилието си да изтръгне от тях така необходимата му магия. Палин допускаше второто.

Много добре си спомняше разказите на хората от нощта, когато Даламар бе унищожил Кулата като финален акт на отчаяние пред възможността тя да попадне в лапите на великия син дракон Келендрос. Жителите на Палантас се събудили от оглушителен взрив, разтърсил къщите, напукал улиците и изпочупил прозорците им. В началото помислили, че ги атакуват драконите, ала след това не се случило абсолютно нищо.

На следващата сутрин всички били поразени и смаяни, но като цяло доста доволни да разберат, че Кулата на Върховното чародейство — считана за трън в очите и убежище на злото — е изчезнала. На мястото й имало голям вир, в който — или така се говорело — човек можел да погледне и да види отражението на Кулата от старите й славни дни. Скоро плъзнали слухове, че сградата е избухнала и потънала в земята. Палин така и не бе повярвал на тази мълва, нито на идеята — както неведнъж подчертаваше пред дългогодишната си приятелка Джена, — че Даламар е загинал, а Кулата е изчезнала безвъзвратно.